Хавиер Сиера - Синята дама

Горилите оставиха Джузепе Балди върху глинените плочи, внимавайки главата му да не се удари в олтара. Там ги чакаше една странна двойка: мъж, загърнат в бяло наметало, и жена, облечена в черно, с червени мокасини.

— Закъсняхте — рече мъжът.

Строгият му глас отекна сред празните стени в полумрака. Мъжът с пурата се оправда:

— Птичката се забави повече от предвиденото.

— Добре, няма значение. Сега ни оставете.

Шофьорът на вана се поклони смирено на излизане. След секунди глух трясък, идващ от дъното на храма, показа, че портата на „Вера Крус“ е залостена. Тогава мъжът с бялото наметало се наведе над безжизнения отец Балди и се опита да го свести.

„Завръщането“ му беше бавно.

Първо усети странен ток, който премина по цялото му тяло. След туй пулсът му затуптя ритмично в слепоочията. А когато свещеникът успя да отвори очи, всичко бе мътно. Всичко, освен едни червени обувки, които сякаш беше виждал някъде.

След секунда Балди вече се бе изправил.

— Къде съм? Той трепереше.

— В Сеговия.

За разлика от неговия, гласът на мъжа с качулката прозвуча твърдо. Но въпреки това, тонът му бе някак фамилиарен.

— Кои сте вие? Какво искате от мен?

— Само да ви задържим малко, отче. Колкото планът ни да се изпълни без чужда намеса.

— Планът ли? Какъв план?

— Вече проучихте доста неща за кратко време. Но ако постигнете целта си преждевременно, ще провалите мисията ни.

— Мисията ви? Но кои по дяволите, сте вие? — повтори Балди.

— Не се тревожете, отче. Вие ме познавате. Няма да ви причиня болка.

Мъжът с бялото наметало отметна качулката от главата си и откри познатия дълъг бретон на Албърт Феръл.

— Доторе Алберто! — От изненада Балди едва не изгуби равновесие.

— Мисля, че в Рим имахте възможност да се срещнете и със спътничката ми, нали? — усмихна се Феръл, поглеждайки красивата жена.

— В базиликата „Свети Петър“! Наистина! — възкликна отецът. — Вие сте жената от снимката. Онази, която ми каза да следвам знаците. Жената с червените обувки.

И като я гледаше с недоумение, добави:

— Знам какво същество сте.

— Толкоз по-добре — отвърна тя с лек неаполитански акцент. — Така ще разберете това, което направихме.

— Което сте направили? — Съвзел се малко, „евангелистът“ впери очи във Феръл. — Доколкото знам, вие сте изпратен в Рим от американското правителство, за да работите по техническата част на Хроновизията. А колкото до вас…

— Не се заблуждавайте, отче. С нея и с хората, които ви докараха тук, работим заедно. Ние сме много. Стотици. Макар че нито Пентагонът, нито Ватиканът са ни шефове.

— Не разбирам…

— Веднага ще разберете — обеща му той. — Работата ни свързана с една много древна група, която се казва Ordo Sanctat Imaginis. Орден на Светия образ. Ние сме законните собственици на подобни църкви из цяла Европа, в които се пазят ценни Христови реликви. На наша територия сте. Но трябва да ви кажа, че от векове пазим и една ужасна тайна за християнството. Тайна, която, ако беше разкрита в миналото, преждевременно, можеше да унищожи цялата Църква. Но сега тя трябва да излезе на бял свят.

А жената продължи:

— С работата си за Хроновизията вие, отче, едва не я разкрихте. Затова ви докарахме тук. За да сме сигурни, че няма да огласите, докато не кажем кога и как.

— Орден на Светия образ ли? — напрегна мозъка си Балди пулсът му в миг се ускори. — Но вие сложихте бомбите при колоната на Вероника!

— О, моля ви! Смятате ли, че някой като нас има нужда да слага бомби където и да било?

— Като вас ли? — Макар и зашеметен, Балди започваше да разбира. И като погледна Феръл с още зачервени очи, запита: — Нима и вие сте… ангел?

Този въпрос прозвуча странно дори за самия него. Макар да бе получил строго теологическо образование и да бе подготвен за всеки сблъсък с трансценденталните проблеми, Балди не можеше да повярва, че такъв земен човек като ил доторе е висше същество. Отец Техада не му го беше казал в Билбао.

— Казвам се Мария Коронел, отче. Родих се ангел преди трийсет години — представи се жената.

Бенедиктинецът не обърна голямо внимание на последна фраза. Той предпочете да я заплаши с пръст.

— И вие сложихте бомбите в „Свети Петър“.

— Не, отче — отвърна тя съвсем спокойно. — Бомбите са дело на враговете ни. На хора от самата Църква, които искаха да извършат атентат срещу най-скъпия ни символ само за да попаднем в капана им и да ни спрат.

— Да ви спрат ли?

— Нека ви обясня: един от ключовете на проблема е тази Вероника, отче. Виждате ли този медальон?