Хавиер Сиера - Синята дама

— Разбирам.

— И за капак, бюджетът ни беше ограничен. Така че от моя институт — INSCOM, решиха да влязат във връзка с един таен съдружник, заинтересован от подобен род дейности.

— Съдружник ли?

— Да. Ватиканът.

Карлос тръсна глава.

— Не се изненадвайте. Ватиканът се занимава от векове с въпроси, които за нас представляват интерес едва от няколко десетилетия. Имайте предвид, че точно те измислиха термина билокация за звездните пътувания. Архивите на Църквата са пълни с такива случаи. Курията искаше да разбере какви психически механизми предизвикват тези раздвоявания и така стигнахме до добро споразумение: те даваха историческата информация, а ние — технологията, за да „възпроизведем“ такива състояния.

— Технологията ли?

Дженифър си изяде кифлата, преди да продължи. Така тя се освобождаваше от голям товар, сякаш този разговор беше терапията, от която се нуждаеше, откакто бе напуснала Италия. Карлос следеше всеки неин жест, всяка нейна дума.

— Институтът, за който работех — продължи тя, — изпрати един от нашите хора в Рим, в Радио Ватикана. Беше звукоинженер и бе работил във Вирджиния. Още преди да отида там, той вече знаеше, че някои видове църковна музика помагат за раздвояването. И носеше един от медальоните, за които споменахте.

Тази информация направи впечатление на Карлос.

— И само с музика могат…

— Музиката не е най-важното. Ключът е в честотните вибрации на звука. Точно те карат мозъка да се държи по определен начин и предизвикват силни психични сътресения.

— А вие? Защо бяхте в Италия?

— Изпратиха ме в Рим, за да работя с шефа на една странна група, когото наричаха „първия евангелист“.

— „Първия евангелист“ ли?

— Разбира се, това е прозвище. Там, в една зала, подобна на залата, която имахме във Форт Мийд, ме използваха като опитно зайче. С новите звукове, които беше синтезирал, „евангелистът“ се мъчеше да ме изпрати в друга епоха.

— В друга епоха? В миналото ли?

— В миналото. Но не постигна нищо. Подложи ме на сеанси от по петдесет минути, през които ме караше да слушам силни звуци. В лабораторията не се получаваше нищо, но вечер ставаше много лошо: имах кошмари с геометрични фигури, които се въртяха в главата ми до припадък; цветове и гласове ме преследваха. Не можех да си почина и дори отслабнах от притеснение.

Карлос не каза нищо.

— Все едно бях избрала някакъв телевизионен канал, но антената не беше в ред и не хващаше добре сигнала.

— А не ви ли казаха защо искат да ви пратят в миналото?

— Казаха ми. Тогава не го разбрах, но сега всичко си идва на мястото.

— Какво имате предвид?

— Искаха да разчетат съдържанието на един стар документ, в който се даваха инструкции за осъществяването на физическо проектиране на хора чрез звукове.

— Физическо ли? На тялото?

Дженифър потвърди, като го погледна със светлите си очи.

— Изглежда, една жена го бе постигнала през XVII век.

— Синята дама.

— Точно така. Но нито Ватиканът, нито нашето правителство знаеха как точно. Изглежда, ключът е бил в този документ. Написан е от един францисканец за краля на Испания.

— А документът — промълви Карлос — този ли е?

— Да. Невероятно, нали?

— Сънували ли сте го?

— Всъщност сънувах човека, който го е писал, и историческия момент, когато това е станало. Предполагам, че в Лос Анджелис, далеч от лабораториите, мозъкът ми се е опитал сам да „оправи сигнала“ и накрая е успял. Но разбира се, не в срока, определен от експертите в Рим.

— И защо са пратили този документ на вас, щом дори не можете да го прочетете?

— Сигурно вие знаете това по-добре от мен. Или жената с червените обувки, която сте срещнали в самолета. Пратила го е тук, за да го вземете вие. Нали?

Тъмният силует на църквицата „Вера Крус“ се открояваше на фона на мозайката от светлини на Сеговия. Дори Алкасар непревземаемата крепост, извисяваща се над кастилския град, не можеше да съперничи по мистериозност на тази толкова странна дванайсетоъгълна постройка. „Вера Крус“ се различаваше от всички паметници наоколо. Всъщност тя не прилича на почти никоя християнска църква. Нито една постройка на Стария континент няма дванайсет стени, разположени като стените на Светия гроб в Йерусалим. Нито една… освен тази.

Църквата тънеше в мрак и само слабият лъч светлина, процеждащ се през източната врата, показваше, че там има някого.

Две големи сенки внесоха безжизненото тяло на „евангелиста“ в църквата. Те минаха пипнешком покрай почти невидимите й средновековни фрески с профили на тамплиери и кръстоносци и се отправиха към стръмната стълба, водеща към най-святото помещение. Това беше параклисът — малко помещение, скрито в дебелата колона, поддържаща сградата. Която всъщност не беше църква. Беше мартириум — храм, посветен на смъртта и възкресението Христово. И това помещение беше светилището му.