Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

Терез Грюн беше голямата дъщеря на Вотан — 23-годишна по времето, когато започва тази история. Живееше в Париж, но често се връщаше за кратки престои у баща си и мащехата си, която беше малко по-голяма от нея и с която се разбираше относително добре. В периода, който ни интересува, тя също беше в Страсбург от петнадесетина дни и заемаше бившата си девическа стая в апартамента на баща си.

Позвъняването на инспектора разтърси въздуха, но сякаш не предизвика никаква реакция в къщата. Наложи му се да повтори, да изчака, след това да потрети и чак накрая вратата се отвори, откривайки внушителния силует на самия Вотан Грюн.

Естествено, когато бащата и майката Грюн, вече покойници, кръстили сина си Вотан, те, каквито били крехки физически, не можели да предполагат, че когато порасне, тяхната издънка ще наследи колосалната снага на онзи прадядо, спомена за когото всеки от семейството пазеше дълбоко в сърцето си и чийто портрет висеше на тавана. Поне веднъж случайността беше подредила нещата добре: името Вотан, което би направило смешно някое хилаво или обикновено създание, прилягаше като по мярка на този великан, на тази природна сила, на тоя висок, широк, як човек, със смазваща мъжественост въпреки пълнотата си, с гъсти черни коси, къса брадичка, шия на бик и рамене на борец.

След като го видеше, човек преставаше да се учудва на многобройните му успехи сред жените и на неотдавнашната му повторна женитба на петдесет години за девойка от Колмар, която беше само на двадесет и пет.

— Виж ти! — възкликна господарят на къщата Грюн при вида на инспектора. — Моят приятел Дюлак!

Звукът на този глас в унисон с останалото от личността на Вотан разтрепера утринния въздух и сякаш в същия момент камбаните на катедралата отекнаха.

Гигантът сърдечно покани Дюлак. Двамата мъже се познаваха добре и си симпатизираха. Затова къщата не беше чужда на инспектора; той вече беше виждал антрето, малко, но чисто, щедро облицовано с имитация на мрамор, също както и широкото стълбище, което се изкачваше вдясно. Втора врата, точно срещу входната, водеше към магазина и Вотан въведе там Люсиен Дюлак.

Нямаше съмнение, утрото напредваше и през капаците на прозорците светлината се процеждаше в магазина, играейки върху изложените подвързии, по миниатюрите, стативите, няколкото стари картини и античните предмети, с които Грюн понякога търгуваше. Беше петък, следователно предната вечер Вотан беше посрещал своя кръжок. Но благодарение на Терез и Едвиж всички следи на безредие — столове, чаши, бутилки, мезета — бяха изчезнали.

Внимателно приседнал на крайчеца на стол, който някога е имал честта да побира задника на крал Луи XIV или поне така претендираше Грюн, Дюлак се питаше как да се справи със задачата си, без да прояви нетактичност.

Но той бе подпомогнат от самия Вотан, който изглеждаше силно изненадан от тази сутрешна визита.

— Нещо не е в ред ли, приятелю? — попита той леко обезпокоен.

— Може би. Всъщност… Вотан, по-добре е да не ми задавате въпроси, а да отговаряте на моите.

— Слушам ви.

— Ето: виждали ли сте Диана скоро?

— Нещо неприятно ли й се е случило?

Гласът му се силеше да изглежда естествен, но Дюлак познаваше характера му: прекалено горд, за да издаде опасенията си, в себе си Грюн сигурно вече очакваше със страх лошата новина.

— Моля ви, Вотан, отговорете на въпроса ми.

— Е, добре… трябва да съм я видял вчера следобед. Да, наистина, около шест часа. Мисля, че е прекарала вечерта и нощта в стаята си, защото не беше нито на кръжока, нито в механата.

— Значи сте приключили вечерта в Механата на тъкачите?

— Както обикновено.

— Дьони беше ли с вас?

— Разбира се, че не.

— Както обикновено — иронизира инспекторът.

— Да, както обикновено — отвърна Грюн с гримаса.

Дьони и баща му не се разбираха. Това се знаеше от цял Страсбург: физически младежът доста приличаше на Вотан, но беше рус. Благодарение на високия му ръст и здравите мускули баща му дълго време казваше със задоволство: ето това е един истински Грюн! По характер обаче Дьони напомняше на починалата си майка, срамежлива и безцветна личност. А неотдавна стана ясно, че той все по-често се спречква с Вотан по идеологически въпроси. Като млад студент в университета Дьони хранеше политически симпатии с ляв уклон, които според дните и настроението или дразнеха баща му, или го караха да свива рамене. Но оставим ли това настрана, Дьони учеше сериозно; може да се каже, че учеше настървено — едва на двадесет и една години той вече беше в трети курс по история. Като пренебрегваше удоволствията и светския живот, които привличаха баща му, той прекарваше цялото си време било у дома, приведен над книгите, било в центъра на града у своя приятел и състудент Шарл Фелдман, който споделяше възгледите му и с когото Дьони дискутираше до изнемогване.