Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Е, какво, бедна ми госпожо Дикбаух? — рече той сърдечно на възрастната пенсионерка. — Имали сте силни преживявания, както изглежда?

Госпожа Дикбаух беше позната фигура в квартала Птит Франс. Бивша пощенска служителка, сега пенсионерка, тя отглеждаше в двора си цяла армия безстопанствени котки, които без нейната добрина отдавна биха свършили живота си в Ил по подобие на нещастната непозната, за която скоро отново ще стане дума. Тъй като госпожа Дикбаух не беше богата — пощенските пенсии не са златна мина, — тя не можеше да изхрани петдесет котки със скромните си приходи. Следователно беше принудена да става всяка сутрин много рано, преди да са минали боклукчиите, за да обиколи кофите, в които намираше с какво да задоволи глада на своите питомци. Това не я затрудняваше кой знае колко, защото не можеше да спи и притежаваше романтичен дух, две задължителни качества за истинските нощни птици. Горното отклонение, мотивирано от грижата на авторите за правдоподобност, обяснява защо една дама с толкова безукорно поведение и нрави обикаляше в четири часа сутринта живописните, но пусти улички на Птит Франс.

С престорено треперещ глас, като прикриваше грижливо удоволствието си да е център на вниманието, тя разказа на инспектора как след като приключила със събирането на отпадъците, се отправила към дома си по крайбрежната алея, когато срещу сляпата уличка Дантел, там, където алеята преминава в мостче, забелязала… тялото.

Като методичен човек Дюлак веднага поиска да види мястото и трупа, преди да изслуша другите обяснения. Малката група го последва и тъй като кръчмата беше разположена на улица Бен-о-Плант, сиреч на една минута дотам, те скоро бяха на местопроизшествието. В този момент свидетелите разбраха и проклеха своята неопитност: бяха длъжни ако не да извлекат тялото на брега, то поне да оставят някой да го наглежда. Твърде закъснели бяха техните съжаления и много безполезни: несъмнено изморила се да чака, мъртвата беше изчезнала.

— Хайде, хайде — каза Дюлак. — Всички сте сънували.

Би искал да е така. Не е чак толкова приятно да знаеш, че някой се е удавил. Но и малка беше вероятността да е имало пристъп на колективна халюцинация, засегнала двайсетина души. Така че репликата на инспектора беше просто риторична, колкото да се започне обсъждането. А и тези господа и дами му се заклеха, че не са сънували.

Утрото вече известяваше за себе си и все по-силно хапещият студ ги прогони в кръчмата. Като се извини на всички тези любезни хора, задето ги задържа, Дюлак, който впрочем сам умираше за сън, се опита да стигне до някакво заключение.

Дойде му наум втора, по-сериозна хипотеза: течението накрая е успяло да освободи тялото и да го завлече към моста Сен Мартен, а може би и по-далеч. Затова на първо място трябваше да се претърси реката и инспекторът даде необходимите нареждания.

— Ех! — въздъхна той. — Защо не изтеглихте тялото й на брега!

— Нарочно — каза Вецел, собственикът на едноименната художествена галерия. — В криминалните романи винаги твърдят, че не бива да се пипа нищо.

— А не беше и лесно — добави Гребер. — Ние бяхме на мостчето, а тялото се полюшваше под задънената уличка Дантел. Трябваше да заобиколим.

Тъй като може би нашите читатели нямат щастието да познават това осмо чудо на света, квартала Птит Франс в Страсбург, несъмнено се налага да обясним, и то с помощта на план, изявлението на благородния кръчмар.

Центърът на Страсбург представлява овален остров, ограден на юг от Ил и на север от канала Фо Рампар 2 2 Изкуствени укрепления (фр.). — Бел.прев. . Градът е особено привлекателен с това, че съчетава удобствата на голямото селище — широки улици, гъмжащия от народ площад Клебер — с една старовремска провинциална романтичност, която се излъчва от неговите водни площи, мостове, плачещи върби и най-вече от несравнимата Малка Франция, наричана още Малка Венеция. Разположен югозападно от островния център, щедро напояван от ръкавите на Ил, богат на вода и зеленина, осеян със стари селски къщи в елзаски стил, с дървени мостове и калдъръмени улички, този квартал е несъмнено едно от най-красивите неща на света и свидетелствува за умението да се живее, което бетонът и желязото са на път да унищожат, уви, безвъзвратно. Когато Бодлер написал прочутите стихове: „Тук всичко е ред и красота, разкош, спокойствие и сладострастие“, той сигурно не е знаел до каква степен Птит Франс отговаря на този идеализиран образ. Фактът, че в този рай е могла да настъпи една жестока смърт, е точно толкова неуместен, колкото и присъствието на Змията в райската градина.