Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

Тъй като Дюлак не отговори нищо, той продължи:

— Проявих великодушие, бунтарите млъкнаха и се завърнаха с изключение на пастора, който се заинати. Нищо сериозно, както ви казах. Докачено честолюбие, нищо повече.

— Така да бъде. Да видим по-нататък. Какво е положението с отец Доминик Допелебен?

— Преподава теология в университета. Много учен и много приятен мъж. Той бе от тези, които отказаха да следват пастора и приятелите му.

— Вилфрид-Хамлет Бьорсен?

— Блестящ и много перспективен младеж. Баща му е представителят на Дания в Европейския съвет.

— Възраст?

— Малко над петдесетте.

— Не, синът.

— А! Двадесет и три. Високо образован, естет, с много сигурен вкус. Той обожава това, което правя. Всъщност, обожава и мен самия.

— Виждам, че в четвъртък вечер той ви е придружил в механата.

— Да, той обожава да ме слуша, когато говоря.

— Що се отнася до госпожа дьо Пощаузенд, аз я познавам…

— Стара досадница. Искаше да й изработя подвързия за стиховете! Представяте ли си! Кой държи фалшиви бижута в кадифена кутийка? Стиховете й!

— Стихотворенията й не ви ли се струват…

— О, вижте, нейните александрини са дванайсеторно досадни — каза книговезецът и избухна в гръмогласния си смях.

— Да минем по-нататък — рече Дюлак с усмивка. — Жан-Мари Шварц?

— Невзрачен младеж… беден като църковна мишка. Живее в Ингвилер, на тридесет километра на север. Двадесетгодишен. Красиви очи.

— С какво се занимава?

— Рисува.

— Но да — възкликна Дюлак, като се удари по челото, — портретът на Диана в стаята на сина ви?

— Наистина е негово дело. Те с Диана бяха добри приятели.

— Да прескочим Грюо, и тях ги познавам. Остава двойката Андрос, чието име ми подсказва нещо…

— Те не са двойка, а баща и дъщеря. Гръцки емигранти. Жермен Андрос е директор на Комеди дю Рен, нашия пръв областен театър.

— А дъщеря му?

— Мила двадесетгодишна брюнетка. Вероятно девственица, която се изчервява, щом се появи красивият Жан-Мари. Тя ни е много полезна, защото пише на машина дневника на нашите сбирки.

— Разбирам — каза Дюлак, макар да не разбираше още кой знае какво.

— Всичките ли ще ги обходите, инспекторе?

— Трябва! Тази мисъл не ви ли харесва?

— Бога ми! Все ми е едно! Давам ви веднага адресите им и… наслука, господин Дюлак. Предпочитам да съм си на моето място, отколкото на вашето.

— Известно ми е — процеди през зъби инспекторът.

Следващият ден беше неделя. Дюлак го прекара у дома си на улица Пол-Жане, тръшнат на едно кресло, без да хапне почти нищичко; палеше цигара от цигара, съсредоточил цялото си съзнание върху аферата, с която се занимаваше.

В понеделник сутринта той срещна Холц на улица Нюе Бльо.

— Е — попита Холц, — какво правихте в неделя?

— О! Изпуших няколко плочи, докато слушах цигарите си — отвърна Люсиен Дюлак, предизвиквайки познатата реакция.

След това двамата заедно се впуснаха в „обиколка на кръжеца“, според ироничното определение на Дюлак.

Както казахме, художествената галерия Флоран Вецел се намираше на улица Мезанж, на две крачки от полицейското управление. Затова започнаха с нея.

Господин Вецел ги посрещна лично и с видимо удоволствие им показа красивите, с вкус подредени платна и предмети на старото изкуство, които бяха едновременно стока за продан и декор.

— Значи, тя наистина е била убита — отбеляза достойният човек, след като Дюлак му изложи мотивите на посещението си. — Какъв ужас! Как е възможно подобно нещо? Вероятно някой скитник. Била ли е… упражнено ли е някакво насилие върху нея?

— Очевидно, да — рече Дюлак, — след като е била убита.

— Да, но исках да кажа…

— Разбирам. Не, не е имало насилие в този смисъл.

— Следователно тя е попречила на крадците в работата им.

— Действително, това е едно възможно обяснение, но защо, след като са извършили обира, бандитите са си направили труда да извадят трупа от реката и да го хвърлят в ателието?

— Наистина, наистина — промърмори татко Вецел. — Всичко това е доста объркващо. И каква тъга за приятелите ми Грюнови! През тая прословута вечер, когато виковете на госпожа Дикбаух ме извадиха от леглото, още щом зърнах тялото, ми се стори, че разпознавам Диана. Бях предварително ужасен и исках да отблъсна тази мисъл. Как ли ще живее Дьони занапред?

— Мислите, че я е обичал толкова много!?

— Шегувате ли се, инспекторе?

— Не знам. Толкова се караха.