Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

Дюлак отвърна:

— Както казваше Молиер, по-добре да си женен, отколкото мъртъв.

— Несъмнено, несъмнено! Само не и когато годеникът се нарича Грюн. Когато умря първата съпруга на Вотан, почувствувах, че трябва да кажа само една дума, за да се пъхна в още топлото легло на нещастницата. Обаче не произнесох тази дума. Вотан го изстрада, но понеже е горд, никога не е намеквал за това. Единствено очите ни се бяха разбрали. Не след дълго той срещна тази малка Едвиж. Много млада. Прекалено млада! Накратко… това доказва, че всеки мъж, дори един артист като Вотан, винаги се остава да бъде победен от своите нагони и апетити за удоволствие. Наистина, добре сторих, момчето ми, като ви преместих, имате съвсем романтично лице. Как се казвате?

— Инспектор Холц, госпожо графиньо — отби Холц, като натърти на думата „инспектор“, което видимо не развълнува събеседницата му.

— Очарователно! Страшно очарователно! Само че не съм графиня, а баронеса. Никакво значение — добави тя, пресичайки с ръка протестите и извиненията, които Холц начеваше.

Точно в този момент се чу яростно драскане по една от вратите на библиотеката.

— Май-жонг, съкровището ми, сладурчето ми! Познай кой е тук! — провикна се поетесата, докато крачеше към вратата, която отвори със замах.

На прага стоеше миниатюрен пекинез, тя го взе на ръце и го понесе към двамата мъже, без да спре да приказва:

— Твоят голям приятел инспектор Дюлак, спомняш ли си, който положи толкова усилия, за да те намери. Хайде, инспекторе, кажете добър ден на своя голям приятел!

И тя повелително разположи кучето върху коленете на инспектора, който, сдържайки гримасата си, се зае да чеше животното по ушите.

— Позна ви! — постанови Агат Рен-Камион, напълно забравяйки, че инспекторът и нейното съкровище никога не се бяха приближавали един до друг.

— Този детайл ни доказва интелигентността, паметта и чувството за вярност, което тези малки гадини притежават — изрече колкото се може по-любезно Дюлак.

Въпреки че думата „гадини“ я накара да трепне, госпожа дьо Пощаузенд благоволи да се съгласи с инспектора и изказа следната дълбока мисъл:

— Има хора, които не струват колкото някои животни. Точно това впрочем исках да изразя в своя прочут сонет — сигурно го знаете, инспекторе, онзи, дето започва със стиха: „Ела! Дай си лапата и вземи захарче!“

Дюлак побърза да увери опасното създание, че този александрин върви от уста на уста не само в Страсбург, но и в целия Долен Рейн.

— Той се носи и в Париж — отбеляза кисело дамата. — Собственоръчно бях поверила доста екземпляри от стихосбирката си на един приятел — книжар в Латинския квартал, и до ден-днешен те още се намират в обилни количества при всички букинисти на Левия бряг.

Дюлак и Холц се чувствуваха безкрайно потиснати, но намериха сили да се изкривят в гримаса на възхищение. След това, напълно отчаял се, Дюлак реши да атакува открито:

— Що се отнася до нещастната Диана Паские…

— Не съм я убила! — отсече Рен-Камион с толкова надменен жест на отрицание, че огромната й шапка се килна на ухото. С досада тя я свали и постави на съседния стол.

— Никой не се съмнява във вашата невинност — побърза да каже инспекторът. — Но всички свидетелства могат да ни бъдат полезни, особено когато излизат от личности, надарени със способност да наблюдават и с изключителна чувствителност за духовните неща.

Ако се беше страхувал дали не е прекалил с ласкателството си, той веднага се почувствува успокоен. Прелъстителната усмивка, която отговори на неговия мадригал, не криеше никакво съмнение.

— Наистина, трябва да призная, че ми е известно нещичко. Най-вече що се отнася до фамилията Грюн. Ако кажех всичко, което знам… но няма да го кажа.

Дюлак я увери, че точно това го интересува най-много.

— Сплетни? — отрони поетесата с тона на върховно отвращение и на обидено величие, с който Мария Антоанета е могла да каже: „Нека ядат пасти!“

Като събра последните остатъци от търпение, Дюлак настоя:

— Благородството и законността на нашата цел превъзхождат неелегантността на средствата. Правосъдието, преследващо Престъплението, нима тази алегория не ви привлича? — добави той, като се страхуваше, че баронесата може да е композирала някой сонет и по този сюжет. Но остана със страха си: видимо кучетата, котките и цветята подхранваха вдъхновението на госпожа Пощаузенд повече, отколкото великите алегории.

— Добре, добре — рече накрая тя сякаш насила. — Това е кръстоносен поход в известен смисъл. Хайде напред и да отблъснем порока от Страсбург! Можете да разчитате на мен, момчето ми — добави тя прозаично, като стовари ръката си върху коляното на инспектора, който не можа да сдържи едно изохкване. — Знаех, че това ще свърши зле. Виждаше се. Малката беше очарователна, но съвсем не беше от техния свят. Помислете, та тя дори не беше елзаска! Една южнячка. Все едно, чужденка. В крайна сметка не се знаеше точно откъде произхожда. Може би все пак от Севера. Накратко, не беше тукашно момиче. Ако бях Вотан Грюн, щях да сложа нещата на място. Това… нередовно положение имаше с какво да шокира и най-свободомислещите — сред които се лаская, че се нареждам. И ако искате моето мнение, Дьони не е толкова луд, колкото изглежда. Доказателството: той се противеше на женитбата. Тя от своя страна правеше всичко възможно, за да го обвърже. Защо да я упрекваме? Това беше ролята й и тя защищаваше интересите си. Кой ще ни каже докъде може да отиде един влюбен мъж? С една дума, Дьони накрая сякаш отстъпи и позорът на фамилията Грюн щеше да стане факт. Вотан разбра това, беше много късно да прибягва до бащиния авторитет и затова реши да действува, и имаше право. Аз го одобрявам. По-добре кръв по ръцете, отколкото петно на името, не мислите ли и вие така?