Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Елате да видите! — каза внезапно Холц, изправен пред единия от тях.

Другите двама се притекоха бързо. Но беше само за да се полюбуват на пейзажа.

— Холц — рече укорително Дюлак.

— Не го гълчете — намеси се великодушно Лоазо. — По-добре погледнете сам и ще се уверите, че е прав.

Наистина беше великолепно. Целият Страсбург се простираше пред тях като гравюра в съвършената чистота на утринното небе. От едната страна Ил къдреше в краката им своите води под мостовете на Птит Франс; от другата, додето погледът стигаше на север, се виждаха покривите и камбанариите на градския център, над които се извисяваше внушителната маса и стрелата на катедралата; по-далеч, отвъд сливането на Ил и канала Фо Рампар, зад покривите на университета, се забелязваше зеленото петно на градините на Оранжерията и кварталът Роберсо; още по-далеч и по на изток — Рейн и селището Кел: Германия.

С поглед, зареян в този простор, в съвършенството на тази отдалечаваща се и безкрайна красота Дюлак вкуси няколко от онези редки мигове, които придават стойност на живота на един човек. Знаеше, че трябва скоро да слезе, да се смеси с ежедневието, да срещне отново насилието и ужаса, но засега си разрешаваше тази минута отдих, също както изтощеният гмуркач излиза на повърхността, за да се запаси с чист въздух, преди с възобновени сили отново да изчезне в дълбините на мътните води.

— Е! — рече Лоазо. — Какво ще кажете? Не си ли заслужава изкачването?

Думата „изкачване“ върна полицаите към службата им. Те не се бяха изкачили тук като туристи, а за да се поровят в личния живот на семейство Грюн. За съжаление не откриха нищо нито в долапите, нито в чекмеджетата и сандъците, които прегледаха, да си признаем, доста отгоре-отгоре, защото Дюлак се съмняваше, че таванът е могъл да изиграе някаква роля в тази история.

Накрая слязоха.

— А как се затваря? — попита Холц, който се увличаше по механиката.

— Като се тласне стълбата. Противодействието на тежестта върши цялата работа — обясни Лоазо.

И наистина, той едва я докосна, и тежката стълба се изтегли цялата, а капакът се затвори от само себе си.

Когато полицаите се спуснаха до партера, Дюлак спря своя подчинен, който се канеше да излезе към площада Бениямин-Цикс. „Трябва да се видя с Грюн във връзка със списъка“ — припомни му той.

През вратата вдясно се озоваха отново в магазина. Като ги видя, Флоранс им се усмихна. Следван от Холц, Дюлак почука на съединителната врата.

— Влезте! — изрева гласът на Вотан. — Пак вие! — изненада се той полу на шега, полусърдито, като видя Дюлак.

Последният обясни целта на появата си.

— Накратко — отвърна Вотан Грюн, — искате от мен галерия от портрети? Добре. Да започнем.

Той пое списъка, който му подаваше полицаят.

— Жена ми, дъщеря ми и аз! Надявам се, че коментари не са нужни. Господин Вецел. Бащата на Флоранс. Симпатичен петдесетгодишен мъж, собственик на художествената галерия Вецел на улица Мезанж. В нея съм изложил един много красив иналой от XVI век; донесох го от странствуванията си в Европа, а Вецел се нае да го продаде. В замяна той ми повери някои стари предмети, които аз пък да продам. Вдовец. Флоранс е единствената му дъщеря. Случи се, че точно когато Диана отказа мястото на продавачка, Флоранс Вецел търсеше работа. Вместо да ангажирам непозната — пази боже, в магазина си имам ценни предмети, — аз бях щастлив, че мога да се доверя на дъщерята на моя стар приятел.

— Но — попита Дюлак — нали Вецелови живеят на улица Мезанж?

Без да желае да се обяснява докрай, инспекторът мислеше за факта, че Вецел беше сред тези, които заобикаляха госпожа Дикбаух в нощта на престъплението.

— Вецелови живеят на улица Пон Сен Мартен — каза Грюн, — точно срещу протестантския храм.

— Като стана дума за протестантския храм: установих, че във вашия списък имената на пастор Мишлоа и жена му са задраскани — възкликна Дюлак, който не искаше да изпусне представилия му се случай.

Изведнъж Вотан Грюн се смути, което беше съвсем необичайно за него.

— О, нищо сериозно. Малко разногласие по въпроса за функционирането на нашия кръжок. Аз не го взех трагично, но бедният пастор предпочете да се оттегли от играта.

— За какво беше това разногласие?

— Нищо сериозно, казах ви. Мишлон и някои други се безпокояха от разрастващото се влияние на фамилията Грюн. Кръжокът беше основан преди десет години по моя идея. Какво по-естествено от това къщата ми и аз самият да сме негов център? Някои се възпротивиха и предложиха сбирките да стават ту в един, ту в друг. Как да приема подобно нещо?