Жакмар — Сенекал - Престъплението в къщата на Грюн

— Бога ми, шефе — каза Холц, — би трябвало да помислите да се ожените.

— Може би, но не за Агат Рен-Камион дьо Пощаузенд. Това е наказание, което не пожелавам никому, дори и на убиеца на Диана Паские!

Докато разговаряха, двамата полицаи бяха стигнали до втория етаж. Позвъниха на дясната врата, през която се процеждаха вълни от музика.

— Вагнер! — рече Дюлак. — Изглежда, юначният Дьони удавя мъката си в „Рейнско злато“.

Тогава се случи едно забавно съвпадение. Както вече казахме, Дюлак беше позвънил само на вратата вдясно, но двете врати се отвориха едновременно: от едната страна се появи Дьони, от другата — полицаят в оставка Ноел Лоазо.

— О! Простете, Дюлак… — възкликна той, разпознавайки младия главен инспектор. — Доволен съм, че вие сте се заели с този тъжен случай.

— Как сте, господин Лоазо? — попита любезно Люсиен Дюлак. — Позволете да ви представя инспектор Холц.

— Много съм щастлив, много съм щастлив. О, колко мило от ваша страна да се заинтересувате за здравето ми, скъпи Дюлак. Страдам! Не, нищо сериозно: артроза. Ще умра стогодишен, но какви дяволски болки!

— Идваме при вас, господин Грюн — каза главният инспектор на Дьони.

— Ще имате ли нещо против, ако се присъединя към вас? — попита Лоазо жадно. — Присъствието ми ще подкрепи морално това скъпо момче… а и аз ще си спомня доброто старо време!

Никой не се противопостави — Лоазо беше много обичан както от колегите си, така и извън професията.

И така, четиримата влязоха в апартамента, който в продължение на три години е бил дом на Диана Паские. Дюлак познаваше вече хола от вчерашното си посещение. Холът се свързваше направо със спалнята, от която беше отделен само с голяма двойна завеса. Днес завесата беше дръпната встрани и откриваше много ниското легло, а над него — голям женски портрет, дело на таланта на някой си Жан-Мари Шварц, чието име не се стори напълно непознато на инспектора, без той да може да си спомни къде го е чувал.

Портретът изобразяваше младо двадесет и пет годишно момиче, нарисувано до кръста в бяла блуза и широка разкопчана яка, момиче, способно да вдъхнови Тулуз Лотрек. И наистина, красотата, или по-точно привлекателността не можеха да имат друго лице — лице, което пленяваше най-напред със съвършените си тонове — нито крайно бледи, нито прекалено розови, с устата — малка, но добре очертана, която се полуотваряше загадъчно не точно в усмивка, а по-скоро в муцунка на изненада или почуда, дори на насмешка. Но онова, което изненадваше още повече освен тежкия кок, сресан по старовремски, чиято мода обаче напоследък се връщаше, бяха очите, погледът, в който се четеше цял един свят на противоречиви чувства: мечтателността и прозорливостта, енергичността и романтичността тук сякаш намираха своя синтез и същевременно своето оправдание; и над всичко това — насмешката, която слизаше до устните, една жизнерадостна насмешка без сянка на злост. Такава беше Диана Паские, когато смъртта я покоси в нейната двадесет и пета година.

Посетителите се настаниха на ниските столове и на възглавниците, които мебелираха стаята, а Дьони се запъти към луксозната стереоуредба, за да махне плочата. С движения също толкова акуратни, колкото жестовете на баща му и на сестра му можеха понякога да бъдат буйни, той прибра плочата обратно в калъфа, а калъфа — в дискотеката. Дюлак не се беше излъгал: наистина беше „Рейнско злато“.

— Музиката е нашата утеха в много беди — заяви сентенциозно Ноел Лоазо.

Без да отговори, Дьони се настани на една възглавница с преплетени ръце, стиснати между коленете, и безизразен поглед, спокойно положен върху посетителите. Дюлак, който се чувствуваше доста неудобно, отрони няколко съболезнователни думи, но Дьони ги отклони с движение на ръката.

— Благодаря ви за добрите намерения, но в този момент думите не стигат до мен или ако стигат, само ме нараняват.

Люсиен Дюлак увери, че го разбира много добре, и в желанието си да приключи по-бързо този разговор, който се очертаваше като мъчителен, направо попита младежа какво е правил по-предишната нощ.

— Прекарах четвъртък вечерта у приятеля си Шарл Фелдман — заяви Дьони без никакъв друг коментар. И тъй като и тримата не казаха нищо, продължи с видимо усилие: — Пристигнах у тях някъде към деветнадесет часа; щяхме да вечеряме заедно. След вечерята бъбрехме до късно: трябва да е било около двадесет и два часа, когато напуснахме жилището му, разположено на улица Гутенберг. Той ме изпрати до къщи и отново разменихме няколко думи на външното стълбище. Не повече от минута-две: кръжокът на баща ми беше в разгара си и не искахме да ни забележат.