Милен Семков - Записки по съвременна история 1918–1945

Главното разделение по картата на Европа може да се направи, като се прокара разграничителна линия между царството на коня — на грубата сила, и царството на конската сила — на науката и техническия прогрес, на демокрацията. В списъка на монархиите може да се посочат образцови за времето си демократични държави и обратно — в някои републики се развиват процеси на формиране на най-отявлени диктатури.

Според „роднинските“ белези всички държави по света след Първата световна война се групират в следните типове общества: демократични, авторитарни, тоталитарни, колониални.

Демократичните общества — държавите с функционираща парламентарна система, не са „близнаци“, те се различават една от друга в зависимост от националните особености и традиции. Няколко са основните обединяващи ги белези.

1. Народовластие чрез свободни избори, в които участват в мирно съревнование всички политически партии, като тенденцията е въвеждането на общо избирателно право — право на глас за навършилите 21 години. За тези принципи се казва: „Гласовете се броят, не се претеглят“ (т. е. и беден, и богат — с един глас). Някои страни закъсняват с даването на избирателни права на жените. В Швеция жените, преди да получат в 1918 г. подобни права, са имали право на глас в общинските избори. Във Великобритания в 1918 г. получават право на глас навършилите 30 години жени и в 1928 г. този таван за „политическа зрелост“ е свален на 21 години. Във Франция жените гласуват от 1945 г., в Швейцария — чак след рефрендума от 1971 г., защото с референдума от 1959 г. мъжете не признават търсеното от жените равноправие.

2. Не формално, а осъществено в живота разделение на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, отчет на правителството пред парламента и възможност за предсрочни избори при някои кризи в обществото — възможност, която е клапан, отдушник за отслабване на напрежението.

3. Конституционни гаранции за свободите на гражданите и правата на личността.

4. Свобода на организацията, иа печата и на контрола от опозицията върху властта.

Битка за избирателя — това е една от новостите на следвоенния свят, защото това е битка кой да управлява държавата, да използва нейните материални и финансови възможности. В тази битка партиите се променят организационно и идейно.

Методите на политическата борба на социалдемократическите партии — чрез добре насочена пропаганда към трудещите се, дребната буржоазия, средните слоеве, интелигенцията с преса, брошури, събрания, митинги, манифестации, просветителска дейност, забави, увеселения, чрез програми, в които революционните лозунги са за далечното бъдеще, а за близкото се разработват възможни за осъществяване искания за реформи, с които да се подобряват положението и условията на труд на определени съсловия от обществото — оказват влияние върху буржоазните партии, които са подценявали тези методи на борба за власт.

В Италия, Германия, Австрия, скандинавските страни и в други европейски държави се засилва влиянието на християндемократическите партии. Те съчетават в програмите си християнските ценности със социални искания. В своята програма, образуваната през 1919 г. в Италия народна партия включва точки в защита на семейството и децата, борба с неграмотността, повишаване на образованието и културата на народа, признаване от държавата на профсъюзите, национално и международно социално законодателство, гарантиращо напълно правото на труд, времетраенето му, осигуровки при болест, старост, инвалидност, облагане на по-богатите с по-високи данъци, право на глас на жените и т. н. Става обаче все по-трудно да се ловят избиратели с лъжливи обещания — максимата на Бисмарк, че „никога не се лъже толкова много, колкото преди избори, по време на война и след лов“, вече е достатъчно известна. Веднъж измамен, след 4 години избирателят в многопартийната система може да смени своите предпочитания.

Не са малко различията между демократичните държави. Образец на пряка демокрация, наричана и референдумна демокрация, е Швейцарската конфедерация. Още в 1848 г. тя се оформя с конституция, с която се изпреварват с цял век други държави по отношение на свободите и правата на личността. Швейцарските граждани, които говорят немски, френски, италиански или реторомански, избират Националното си събрание от 200 души и Съвет на държавите (кантоните) — от по 2 души за всеки кантон — и са спокойни за запазването на своите традиции и особености, защото решенията, които ги засягат, се вземат само със съгласието и на Националното събрание, и на Съвета на държавите. Всяка промяна на конституцията и на закона става с референдуми. Не случайно швейцарската политическа система е предлагана за модел за Европейски съединени щати.