Милен Семков: Записки по съвременна история 1918–1945

На 1 януари 1901 г. човекът от започващия XX в., хвърлил поглед върху живота на човека от 1 януари 1801 г., се е чувствал почти като Бог. Горкият му предшественик не е познавал локомотива, парахода, автомобила, самолета, велосипеда, фотоапарата, телеграфа, телефона, пишещата машина, радиото, грамофона, кинематографа, не е подозирал възможностите на нефта, на електричеството, на цветните и редките метали, на периодичната таблица на Менделеев би гледал като на алхимическа главоблъсканица, на рентгеновите лъчи — като на магьосничество, на милиардите същества, изпълващи една капчица бистра вода — като на видения, родени от дяволска шега. Човекът от началото на XIX в., който не е знаел какво означава футбол, волейбол, баскетбол, тенис, хокей и още толкова много други думи, само произнасянето на които оказва магическо въздействие върху мъже и… о, ужас — и върху жени, и ги събира по писти и стадиони в многохилядни възбудени тълпи, енергията на които би могла да събори крепости, много по-могъщи от Бастилията.

А какво ли би казал на 1 януари 2001 г. човекът от третото хилядолетие от раждането на Христа за своя предшественик от 1 януари 1901 година? Човекът от ерата на научно-техническата революция, от ерата на електрониката, на компютрите, на изкуствения интелект, от космическата ера, овладял тайните на атома и клетката, какво би казал за човека от XX в., от ерата на световните войни, на „архипелага ГУЛАГ“, на газовите камери и атомните бомби? Ще признае ли този човек, че човекът от XX в. със своя труд, със своя мозък, със своите сълзи и своята кръв е положил основите на цивилизацията на XXI век?

А какво би казал той за историците на XX век? Те винаги са влизали в ролята на съдии и са произнасяли присъди. Времето ревизира много от тези присъди — плод на пристрастие, на политически поръчки, на недостатъчно познаване на фактите или на тяхното грубо фалшифициране, на погазване на историческата истина. Обявявани за велики личности падат с трясък от високо издигнатите от самите тях пиедестали, защото преходна е изградената с престъпления слава.

Един е изводът — да не плачем за тях, а с факти да пътуваме през дните, месеците и годините на този век, който все още е нашият.

Германия моли за мир. На 11 ноември 1918 г. в 11 ч. тръбачите от двете страни на френско-германския фронт засвирват сигнала „Спрете огъня“. Над окопите ляга странна тишина, последвана от луда войнишка радост. Подетата от французите „Марсилеза“ е запята и от германците. Идва мирът, който трябва да излекува раните, нанесени от световната война. Години ще минат, преди да избледнеят ужасяващите спомени на оживелите от четиригодишната касапница и да затихнат в сънищата им тътенът от снаряди и бомби, писъкът на куршумите, а гърдите им да се прочистят от зловонието на барутния дим и на отровните газове. Години ще минат, преди да изсъхнат сълзите на майките и бащите на загиналите, на вдовиците и сираците. Болките от раните ще отшумяват, но светлина в очите на слепите няма да блесне, няма да се възстановят ръцете и краката на осакатените.

Националните статистики на страните сочат различни данни за броя на мобилизираните във войната, за убитите, ранените и за материалните щети. Френският маршал Лиоте признава, че войната е „най-голямата магария, която някога светът е направил“.

Общо убитите в сражения и умрелите от рани и болести войници се изчисляват на повече от 10 милиона. Към тази цифра се прибавя и броят на загиналите и умрелите от цивилното население поради бойни действия, лоши условия за оказване на медицинска помощ или избити от навлезлите в чужди територии войски. Най-много са жертвите в Турция — 4 млн., главно от турски геноцид срещу арменци, гърци, сирийци и евреи. Русия дава около 2 млн. убити, Германия и Румъния по 800 хил., много са жертвите в Австро-Унгария и Сърбия. Други 6 млн. души умират във воюващите страни от грип. А след войната, през зимата на 1918–1919 г., грипът (известен тогава като „испанската болест“) отнася около 20 млн. души, предимно от най-бедните слоеве от населението в целия свят поради мизерните условия на живот.

В тази тъжна статистика се вписват още цифри: като последица от мобилизирането и смъртта на десетки милиони млади мъже само в 12 от воюващите страни не са родени 20 млн. деца (от тях в Русия — 5 млн., в Австро-Унгария — 4,5, в Германия — 4,2). По фронтовете са ранени над 20 млн. войници, от които 3,5 остават инвалиди за цял живот.