Виктор Суворов - Аквариум

Входовете са много. Пред всеки има опашка. Това е добре. В тълпата ние, сивите, сме незабележими. Билетът е седем франка. Три билета, моля. Двадесет и един франка. Отлично. Хубава цифра. Всички, които работят в добиването, са суеверни като стари моми. В нашата група има една чанта. Демонстративната. Можете да проверите. Хартия. Нищо повече. Можете да я прегледате на рентген или да я карате през магнитната врата: само хартия.

Спътниците ми нямат търпение да стигнат до щандовете си. А не, почакайте! Сега аз съм главният. Аз трябва да вербувам човека, аз трябва да работя с него, така че не бързайте. Ей там, при онзи чичо ще отидем. Не ви интересува ли? Нищо. Ще си поговорим с него, може и по едно кафе да изпием. А сега ще отидем ето тук и — там. Пак ще поседим, ще поговорим с представителите на фирмите, ще поклатим глави, ще изразим лек възторг. Можем и тук да се отбием — при радиостанциите. Това изобщо не ви интересувало? Знам, знам. Но ще наминем ще поговорим.

А ето, че и нашите щандове са готови. Големи фирми, големи, постижения. И в тях ще надзърнем, ще погледаме завистливо сивите кутийки и ще продължим по-нататък. Край щандовете на големите фирми се събират много хора. Обяснения дават специалисти от фирмата, явно че присъствува и фирмената служба за сигурност. По-нататък, по-нататък ще отидем. Ето, тук ще спрем. Край сивите кутийки скучае самотно дребничък мъж. Сам е. фирмата е малка. Кой е той?. Собственикът на фирмата или нейният директор — той си е службата за сигурност.

— Добро утро.

— Здравейте.

— Вашите кутийки много ни интересуват. Нещо невиждано — спътниците ми се преструват, че не владеят езика и затова аз играя ролята на преводач. Това е добра хватка: те имат много повече време за обмисляне на отговорите. Освен това така ме изтикват на преден план.

Поговорихме си за най-различни технически дреболии, цифри някакви — главата ме заболя от тях. А спътниците ми чак подскачат, не могат да стоят спокойно на мястото си,

— И колко искате за една кутийка?

— 5500 долара.

Ние всичките се смеем. Аз веднага (отзад няма никого) отварям демонстрационната чанта, за да може той да се наслади на изумрудното сияние. И моментално я затварям. А човекът гледа като омагьосан към чантата.

— Само за една кутийка сме готови да ви изсипем ей сега 120 000 долара. Но лошото е, че сме от Съветския съюз, а вашите западни правителства варварски потъпкват свободата на търговията и ние за съжаление не можем да купим кутийката ви. Много жалко.

Ставаме и си тръгваме. Отдалечихме се на тридесетина крачки. Смесихме се с тълпата.

— Е, какво? Кутийката истинска ли е или е макет?

— Истинска е! Опитай да го вербуваш!

Техническите експерти вървят с мен, за да можем да поведем умен разговор и да огледат стоката преди купуването й. Мен може и да ме излъжат. Тях — не. Връщам се на щанда. Чантата е в ръцете ми. Той ме познава. Усмихва се. Минавам край него. Също се усмихвам. Изведнъж, сякаш решен на нещо, аз се обръщам към него: не бихте ли искали да изпием тази вечер по чашка?

Усмивката му угасва. Той ме гледа с дълъг студен поглед в очите. После — чантата ми. Отново връща поглед към очите ми и с кимване на глава изразява съгласие. Протягам му една картичка с рисунка и адрес: „Hotel de Lac“ в Монтрьо. На картичката написах още вчера „2100“ за да не губя сега време за обяснения.

От щанда политам окрилен. Вербуване! Той е съгласен! Той вече е моят таен агент! Дявол да го вземе! Само да не заподскачам към тавана от възторг. Само да изтрия ликуващата усмивка от лицето си. Само да не ми биеше така сърцето. Настигам спътниците си и казвам, Че съм осъществил вербуването.

Обикаляме още няколко щанда. Разговаряме. Възхищаваме се. Клатим глави. Пием кафе. А дали да не отворим още веднъж куфарите? Дали да не завербуваме още един? Очите ми заблестяват. Две вербувания! Но си спомням за стария добър евреин чичо Миша. Не. Няма да вербуваме. Лакомията не е на добро.

Рlaine de Plainpalas е залят от леки коли. Истинско море. Всичко до края на хоризонта е задръстено от коли. Търсим наште. Ето я колата на съветския генерален консул. Той е на мястото си, значи помощта му не е била търсена. Всичко значи върви добре. Значи без провали, без усложнения са проведени десетки изключително ценни вербувания. Ето там един огромен автобус сред десетките също толкова огромни негови братя-автобуси. Там Навигаторът приема най-оправните си ученици. Но аз още не съм дорасъл за подобна част — да докладвам лично на Навигатора за резултатите от работата си. Аз съм подчинен на първия му заместник — Младши лидера. Къде ли е той, дявол да го вземе?