Виктор Суворов - Аквариум

— Законът ни е прост: за влизане е рубла, за излизане — две. Това означава, че да се влезе в организацията е трудно, но да се излезе — още по-трудно. Теоретично за всички членове на организацията е предвиден само един изход от нея — през комина. За някои този изход е почетен, за други — позорен, но за всички нас си остава само коминът. Единствено през него излизаме от организацията. Ей го там коминът… — Побелелият мъж ми кима към огромния прозорец, заемащ цялата стена. — Полюбувайте му се.

От височината на деветия етаж пред мен се открива гледката на огромния безкраен, празен аеродрум, който стига до хоризонта. А ако се погледне надолу, то право под краката е лабиринт от пясъчни пътечки между гъвкавите стени от храсти. Зеленината на градината и изгорялата трева на аеродрума са разделени от една несъкрушима бетонна стена с гъста паяжина от бодлива тел, закрепена върху бели ролкови изолатори.

— Ей го… — Побелелият посочва невисок, десетина метров, дебел квадратен комин върху плосък насмолен покрив. Черният покрив плува по зелените вълни на люляците, сякаш е сал в океана или старинен броненосец, с ниски бортове и разплут комин. Над комина се вие прозрачен пушек.

— Да не би някой да напуска организацията?

— Не — смее се побелелият. — Коминът е не само нашият изход, коминът е източник на нашата енергия, коминът е пазител на тайните ни. Просто сега се изгарят секретните документи. Знаеш ли, по-добре да гориш, отколкото да пазиш. По-спокойно е. Когато си отива някой от организацията, пушекът е друг, тогава той е тлъст и мазен. Влезеш ли в организацията, и ти в един прекрасен ден ще излетиш през този комин към небето. Но не сега. Сега организацията ти дава последната възможност да се откажеш, последната възможност да помислиш върху избора си. А за да има над какво да си мислиш, ще ти покажа един филм. Сядай.

Побелелият натиска едно копче на таблото и сяда на стола до мен. Тежки кафяви щори с леко проскърцване закриват огромните прозорци и веднага на екрана, без каквито и да са надписи или уводи, се появява картината, филмът е черно-бял, стар и твърде изтъркан. Звук няма и затова по-отчетливо се чува тракането на киномашината.

На екрана е висока мрачна стая без прозорци. Нещо средно между цех и котелно помещение. В едър план — пещ с отвори, приличащи на врати на малка крепост, и насочващи улеи, които влизат в пещта както релсите в тунел. Около пещта има хора със сиви престилки. Огнярите. Ето, подават един ковчег. Ето какво било! Крематориум. Навярно същият, който видях току-що през прозореца. Хората с престилките вдигат ковчега и го поставят върху насочващите улеи. Отворите плавно зейват, бутват леко ковчега и той понася неизвестния си обитател към зловещия ревящ огън.

А ето в едър план камерата показва лицето на един жив човек. Лице, плувнало в пот. Горещо е край пещта. Лицето го показват от всички страни безкрайно дълго. Най-после камерата се отдръпва и показва целия човек. Той не е с престилка. Облечен е със скъп черен костюм, наистина страшно измачкан. Вратовръзката му е усукана като връв. Човекът е привързан здраво със стоманена тел към медицинска носилка, подпряна със задните си дръжки на стената така, че човекът да вижда пещта.

Всички огняри изведнъж се обръщат към завързания. Това внимание изглежда никак не му харесва. Той крещи. Той страшно крещи. Звук липсва, но знам, че от такъв вик дрънчат стъклата на прозорците. Четирима огняри внимателно свалят носилката на пода, след това дружно я вдигат. Завързаният прави невероятни усилия да им попречи. Титанично напрежение на лицето. Вената на челото е издута така, че е готова да се пръсне. Но опитът да захапе ръката на огняря не успява. Зъбите на завързания се впиват в собствената му ръка и по брадата му се спуска черна струйка кръв. Остри зъби има човекът, личи си. Тялото му е завързано здраво, но той се извива като хванат гущер. Главата му, подчинена на животинския инстинкт, се тряска с мощни ритмични удари в дървената дръжка, помагайки на тялото. Завързаният се бори не за живота си, а за лека смърт. Сметката му е ясна: да заклати носилката и да падне заедно с нея от насочващите улеи върху циментения под. Това ще бъде или лека смърт, или загубване на съзнанието. А в безсъзнание все едно къде ще идеш. Не е страшно… Но огнярите си знаят работата. Те просто придържат дръжките на носилката, като не позволяват да се клати. А зъбите на завързания не ще стигнат до ръцете им, ако ще и врата да си счупи. Казват, че в последния момент на живота си човек може чудеса да направи. Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, всичките му мускули, цялото му съзнание и воля, целият му стремеж да живее изведнъж се концентрират в един мигновен порив… И той подскочи! Подскочи с цялото си тяло! Подскочи така, както скача лисица от капан, хапейки и разкъсвайки собствената си окървавена лапа. Подскочи така, че насочващите метални улеи се размърдаха. Скочи, чупейки собствените си кости, разкъсвайки сухожилия и мускули. Той подскочи…