Виктор Суворов: Аквариум

Но телта беше здрава. И ето, носилката плавно потегли напред.

Вратата на пещта се отвори в двете посоки, освети с бяла светлина подметките на лачените, отдавна непочистени обувки. Подметките му се приближават към огъня. Човекът се мъчи да свие краката си в колената, за да увеличи разстоянието между подметките и зловещия огън. Но и това не му се отдава. Операторът показва в едър план пръстите му. Телта се е впила здраво в тях. Но краищата на пръстите на човека са свободни. И ето, че с тях той се опитва да забави движението си. Краищата на пръстите са разперени и напрегнати. Ако поне нещичко се беше изпречило на пътя им, то човекът, няма съмнение, би се задържал. И изведнъж носилката спира пред самата пещ. Нов персонаж на екрана, облечен с престилка, както и останалите огняри, им прави знак с ръка. И като се подчиняват на жеста му, те свалят носилката от насочващите улеи и отново я облягат на стената на задните дръжки. Какво става? Защо се бавят? А, ето каква била работата. В залата на крематориума върху ниска количка вкарват още един ковчег. Той вече е закован. Той е великолепен. Елегантен. Украсен е с ресни й ширити. Това е почетен ковчег. Път на почетния ковчег! Огнярите го поставят върху насочващите улеи и ето, той тръгна в последния си път. Сега трябва безкрайно дълго да се чака, докато изгори. Трябва да се чака ли чака. Търпение трябва…

И ето, най-после идва и редът на завързания. Носилката отново е върху насочващите улеи. И отново чувам този беззвучен вопъл, който сигурно е способен да изкърти врати от пантите им. Аз се вглеждам с надежда в лицето на завързания. Опитвам се да открия признаци на безумие върху това лице. На лудите им е леко в този свят. Но на красивото мъжествено лице подобни признаци няма. То не е обезобразено от печата на безумието. Просто на човека не му се иска да влиза в пещта и той се мъчи по някакъв начин да го покаже. А как ще го покажеш, освен чрез крясък? И той крещи. За щастие викът не е увековечен. Лачените обувки вече влязоха в огъня. Влязоха, дявол ги взел! Бушува огънят. Сигурно вдухват кислород. Първите двама огняри отскачат настрана, а последните двама със сила отблъскват носилката навътре. Вратата на пещта се затваря и тракането на машината затихва.

— Той… кой е? — И самият аз не знам защо задавам такъв въпрос.

— Той ли? Полковник. Бивш полковник. Беше в нашата организация. На високи постове. Лъжеше организацията. Поради това го изключиха от нея. И той си отиде. Такъв е законът ни. Насила никого не вкарваме в организацията. Като не искаш — откажи се. Но влезеш ли, принадлежиш й изцяло. Заедно с обувките и вратовръзката. И така.. Давам последна възможност за отказване. За размисъл — една минута.

— Не ми трябва минута за размисъл.

— Такъв е редът. И да не ти е нужна тази минута, организацията е длъжна да ти я даде. Седи и мълчи. — Побелелият щракна превключвателя и дългата тясна стрелка, тиктакайки отчетливо, тръгна по блестящия циферблат А аз отново видях пред себе си лицето на полковника в най-последния момент, когато краката му бяха в огъня, а главата му още живееше: още пулсираше кръвта и в ОЧите му още светеше ум, смъртна тъга, жестока мъка и непобедимо желание да живее. Ако ме приемат в тази организация, ще й служа вярно и предано. Това е сериозна и мощна организация. Харесва ми подобен ред. Но, дявол да го вземе, кои знае защо предварително знам, че ако ми предстои да изляза през късия квадратен комин, съвсем няма да е в ковчег с ресни и ширити. От друга порода съм. Не съм от тези, дето с ресни… Не съм.

— Времето изтече. Необходимо ли ти още време за размисъл?

— Още една минута?

— Не.

— Е, капитане. Тогава на мен ми се падна честта пръв да те поздравя с влизането ти в нашето тайно братство, което се нарича Главно разузнавателно управление на Генералния щаб или, съкратено, ГРУ. Предстои ти среща със заместник-началника на ГРУ генерал-полковник Мещеряков и посещение в Централния комитет при генерал-полковник Лемзенко. Мисля, че ще им харесаш. Само не се опитвай да хитруваш. В дадения случай е по-добре да се зададе въпрос, отколкото да се премълчи. Понякога по време на нашите изпити и психологични тестове такива неща показват че въпросът ти е на езика. Но не се измъчвай. Задай го. Дръж се така, както тук днес се държа и всичко ще бъде наред. Успех, капитане.

Ако ви се поиска да работите в КГБ1, отидете в който и да е областен център. На централния площад непременно стои статуя на Ленин, а зад нея задължително — огромно здание с колони: това е областният комитет на партията. Някъде там е и областното управление на КГБ. Още на площада попитайте когото и да е — всеки ще ви покаже: ей онова сивото, мрачно здание, да, да, именно към него сочи Ленин със железобетонната си ръка. Но може и да не ходите в областното управление, можете да отидете в специалния отдел по месторабота. И там всеки ще ви помогне: право по коридора и надясно, вратата е тапицирана с черна кожа. Може да станете сътрудник на КГБ и още по-просто. Трябва да се обърнете към спеца2. Спец има на всяка затънтена железопътна гара, във всеки завод, а се случва да го има и във всеки цех. Има го във всеки полк, всеки институт, всеки затвор, във всеки партиен комитет, в конструкторските бюра, да не говорим за комсомола, профсъюзите, обществените организации и многото доброволни дружества. Върви и кажи: искам да вляза в КГБ! Отделен въпрос е дали ще те приемат, или не (разбира се, че няма да те приемат!), но пътят към КГБ не е тайна за никого и изобщо не е нужно да се търси.