Виктор Суворов: Аквариум

— Кран има пред нас! — крещи по радиото командирът на изпратения напред шести танк.

Кран ли? Подемен? Точно така! Кран! Целият зеленичък, рамото му е окичено, замаскирано с клончета. Къде ти на бойно поле ще видиш кран? Правилно! В ракетната батарея! Такъв късмет веднъж се пада!

— Рота! — крещя. — Ракетна батарея! За бой… Напред!

А моите момчета си знаят как да се справят с ракетни батареи. Първият взвод, изпреварвайки ме, се разпръсва в бойна линия. Вторият, увеличавайки рязко скоростта си, отива надясно — буци кал хвърчат от веригите му, понася се напред. Трети взвод минава и обхваща по огромна дъга батареята вляво.

Скорост! — дера се. А механик-водачите го знаят и без мен.

Знам, че сега десният крак на всеки от тях е забит в бронирания под, натискайки до край педала. Затова двигателите завиха непокорно и опърничаво. Затова е този рев. И затова пушекът е непоносим: горивото в двигателите не успява напълно да изгори и страшната тяга на газа го изхвърля през отворите на ауспухите.

— Прекратявам разузнаването..,квадрат…13-41… стартова позиция… приемам боя… — Моят радист-пълнач крещи в ефира нашето може би последно послание. Ракетните поделения и щабовете на противника трябва при първа среща да се атакуват от всеки, без каквато и да е команда, каквито и да са шансовете, на всяка цена.

Пълначът прекъсва със щракване връзката и хвърля първия снаряд върху пълначния механизъм. Снарядът плавно отива в казьонното устройство и мощният затвор, като гилотинен нож с пронизващ сърцето удар затваря ствола. Куполата плува настрана, а под краката ми вляво политна гърбът на механик-водача и боевият комплект със снарядите. Казьонното устройство запърха нагоре. Мерачът е впил ръцете си в пулта за прицелване и мощните стабилизатори, подчинявайки се на грубите му длани, с леки придърпвания удържат оръдието и куполата, като не им позволяват да следват бесния танц на носещия се през пънове и коренища танк. Мерачът натиска плавно спусъка с палеца на дясната си ръка. За да не се стовари изведнъж върху ушите ни страшният удар, във всички шлемофони се разнася леко щракване, от което тъпанчетата се свиват, посрещайки унищожителния грохот от изстрела на свръхмощното оръдие. Щракването в шлемофоните изпреварва изстрела със стотни части от секундата и затова самия изстрел ние не чуваме.

Четиридесеттонната грамада на летящия напред танк трепна. Стволът на оръдието отлетя и изплю звънтяща задимена гилза. И веднага, следвайки командирското оръдие, залаяха и останалите. А пълначът вече хвърли втори снаряд в пълначното устройство.

— Скорост! — крещя аз.

Калта от веригите бълва като фонтан. Тракането на веригите е по-силно дори от оръдейния грохот. Пак щракване в шлемофоните — мерачът пак натиска спусъка. И отново не чуваме собствения си изстрел. Само оръдието се дръпна с гърч назад, само гилзата страшно звънти, сблъсквайки се с отбиващото устройство. Чуваме изстрелите само на съседните танкове. А те чуват нас. И тези оръдейни изстрели шибат моите доблестни азиатци, сякаш с камшик между ушите. И те озверяват. Сега мога да си представя всекиго от тях. Мерачът на пети танк между изстрелите гложди от възторг гуменото уплътнение за челото на прицела. Това го знаят не само в ротата, а и в целия батальон. Не е хубаво. Отвлича го от наблюдаването на обстановката. Затова едва не го преместих като пълнач. Но пък много точно стреля, нехранимайкото. Командирът на осми танк винаги носи със себе си брадва и когато оръдието му се задавя от бързата стрелба, той удря с тъпата й страна по бронята. А командирът на трети танк миналия път включи радиостанцията на предаване и забрави да я изключи, та заглуши цялата връзка на ротната мрежа. И цялата рота го слушаше как скърца със зъби и вие като вълк.

— Мачкай! — шепна аз. И радиовълните разнасят шепота ми на тридесет километра, сякаш прошепвам думата право в ушенцето на всеки от моите мили свирепи азиатци. — Мачка-а-а-ай!

А в ушите — щракване и гилзата отново звънти. Упоителен е ароматът на стреляните гилзи. Който вдишва тази отрова, той озверява сладострастно. Мачкай! От грохота, от необикновената мощ, моите танкисти са опиянели. И вече никаква сила не ще ги задържи. Ето и механик-водачите на всички танкове са като отвързани. Дърпат с грубите си ръчища лостовете, мъчат машините си, гонят ги, непокорните, направо към ада. А аз гледам назад: да не ни заобиколят откъм тила. В далечината е бронетранспортьорът с бялото знаменце. Изостана, не му стигат силите. Хората в него са нещастни: нямат такова свръхмощно оръдие, няма го омайващия грохот, няма го опияняващия аромат. Нямат насладата от живота си, не са я познали. Затова механик-водачът им е страхлив, внимателно заобикаля камъните и пъновете. Я не се страхувай! Ами хвани машината с лапи, дърпай, мъчи я. Бронираната машина е нежно същество. Но почувства ли могъщ ездач върху себе си, ще озверее и тя. И ще се понесе в галоп по граничните камъни, по пътищата на хилядагодишните дъбове, из дупките и ямите. Не се страхувай да не скъсаш вериги, не се страхувай, че ще изпочупиш торсионите. Дърпай и мачкай и танкът ще те понесе като птица. Той, танкът, също се опива от боя. Той е роден за бой. Мачкай!