Виктор Суворов: Аквариум

… Оттегли ротата от боя…

Искри от веригите. Ротата влетя на позициите на ракетната батарея. Нещо скърца в ушите ми — или веригите по стоманения лист, или зъбите на моя мерач — в наушниците ми.

… Оттегли ротата от боя…

За да не се засегнат един друг, танковете прекратиха без каквато и да е команда огъня, само реват като вълци, разкъсващи на части някой елен. Удрят танковете с бронираните си чела крехките ракетни транспортьори, крановете и пусковите устройства — тъпчат в тлъстия чернозем красотата и гордостта на ракетната артилерия. Мачкай!

— Оттегли ротата от боя… — отново чувам нечий далечен скрибуцащ глас и изведнъж разбирам, че на мен самия ми говори проверяващият. Ах, дявол да го вземе! Кой в такъв момент на висше, почти сексуално блаженство, ще ти откъсва хората от любимото им занятие. Проверяващи, мамка ти, жребците ми импотентни ще направиш! Кои ти е давал правото да разваляш великолепната танкова рота? Ти враг народен ли си или буржоазен вредител? Такава псувня заслужаваш! Рота, мачкай! Удрям с юмрук по бронята и псувайки на майка в открития ефир всички щабни гадове, които не са и помирисвали барутен дим по канцелариите си, командвам:

— Рота, боеви отбой! Вляво на поляната повзводно, марш!

Моят механик-водач дърпа вбесен левия лост почти до край така, че танкът с цялата си маса почти се преобръща надясно, чупейки една красива бреза. Механик-водачът майсторски прехвърля предавките с има-няма секундна пауза, стигайки мигновено до най-горната, устремява през храстите и дълбоките ями бронирания динозавър право към поляната, завива ловко и намалява оборотите почти до нула, от което машината замира на място, изхвърляйки ни далеч напред, като самолет при внезапно спиране в самия край на стартирането. Останалите танкове един след друг се измъкват от гората с разочаровано ръмжене и, треперещи от спирачките, се строяват в отчетлива линия.

— Разреди! Оръжието за оглед! — подавам команда и изтръгвам шнура на шлемофона от контакта, а пълначът изключва цялата връзка с едно превключване.

Бронетранспортьорът с проверяващите е изостанал надалеч. Докато се дотътри до ротата, аз успях да проверя въоръжението, получих рапортите за състоянието на машините, за изразходваното гориво и боеприпаси, строих ротата и замрях по средата на поляната в готовност да докладвам.

Стоя, а наум пресмятам плюсовете и минусите — за какво могат да ме похвалят, за какво — да ме накажат: ротата започна излизането си от парка осем минути преди срока — за това хвалят, за това ротният командир понякога може и със златно часовниче да се сдобие. В началото на войната броенето става на секунди. Всички танкове, всички самолети, всички щабове трябва устремно да се измъкнат от удара. Тогава първият, най-страшният удар на противника ще бъде нанесен по празните военни градчета. Осем минути! Тук имам безспорен плюс. Всичките ми танкове са в изправност и целия ден си останаха такива. Това е плюс за моя заместник по техническата част. Жалко, че поради недостига на офицери в ротата си нямам заместник по техническата част. Аз сам работя вместо него. Опорните пунктове заобикаляхме с внезапен маньовър, като ясно и своевременно съобщавахме за тях. Това е плюс за командира на първи взвод. Жалко, че и той липсва в ротата: пак не достига. Не я пропуснахме ракетната батарея, усетихме я, вдън земята я навряхме. А една ракетна батарея, и най-слабата, може две Хирошими да сътвори. Като прекратих разузнаването и хвърлих своите кутийки срещу ракетите, аз предотвратих Хирошимите. За подобно нещо на война окачват орденче на гърдите, а по време на учения дълго хвалят…

А ето го и проверяващият полковник. Ръчичките му бели, чистички, ботушките му блестят. Заобикаля гнусливо локвите като котка — лапичките да не си изцапа. Командирът на полка, бащицата ни, също е полковник, само че ръчищата му са мазолести, като на палач — ръчища, свикнали на тежък труд. А физиономията му за разлика от бледоликия проверяващ полковник, е белязана от студа, слънцето и ветровете на всички известни ми полигони и стрелбища.

— Равнение! Мирно! Равнение надясно!

Но проверяващият не слуша рапорта ми, прекъсва ме по средата на дума:

— Увличате се, старши лейтенант, по време на боя. Като момченце!

Мълча. Усмихвам му се. Сякаш не ми се кара, а ми окачва медал на гърдите. А той от усмивката ми освирепява още повече. Свитата му мълчи навъсено. Знае тя, че алинея 97-ма от Дисциплинарния устав забранява да бъда руган в присъствието на подчинените си. Знаят майорите и подполковниците, че ругаейки ме в присъствието на подчинените ми, полковникът подронва не моя командирски авторитет, а авторитета на целия офицерски състав на доблестната Съветска армия — в това число и своя собствен полковнишки авторитет. А на мен като че ли ми е все едно. Аз си се усмихвам.