Виктор Суворов: Аквариум

А разплатата винаги е една и съща.

Повече не се усмихвам. Ситуацията е сериозна и няма защо да се смея. Тъкмо сега е времето за козируване и: „разрешете да напусна, другарю полковник?“ Все едно, вече съм страничен човек — нито командир, нито подчинен. Вие забъркахте тази каша, вие си я и яжте. Прииска ви се да командвате, ето, другарю полковник, командвайте.

Но злобата и злорадството в мен угаснаха бързо. За ротата повече не отговарям, но няма да я оставя на произвола на съдбата.

— Разрешете, другарю полковник — вдигам ръка към козирката си — за последен път да поведа ротата. Нещо като прощално.

— Да — кратко се съгласи той. За момент ми се стори, че по навик иска да ми даде обичайното указание — демек не увеличавай скоростта, не се увличай, не разтягай колоната. Но не го направи. Може и през ум да не му е минало, просто на мен така да ми се е сторило.

— Да, да, водете ротата. Смятайте, че моята заповед още не е влязла в сила. Отведете ротата в казармата и там ще я предадете.

— Слушам! — Обръщам се рязко кръгом, само забелязах насмешката в свитата на полковника Как така, засега командвайте? Разбира свитата, че такова положение няма — „засега командвайте“. Командирът или е достоен за своето поделение и отговаря напълно за него, или е недостоен и тогава незабавно го отстраняват. „Засега командвайте“ не е решение. И за подобен подход полковникът може скъпо да си плати. И на мен, и на свитата му ни е ясно. Но сега не ми е до това. Имам сериозна работа. Командвам рота. И не ми пука кой и какво е помислил, как е постъпил и как ще бъде наказан.

Преди да даде първата команда, командирът е длъжен да подчини поделението си на своята воля. Длъжен е така да погледне към войниците си, че лека тръпка да премине през строя, та да застинат и всеки да почувства, че веднага ще последва командирска команда. А командите в танковите войски са беззвучни. Две знаменца са в ръцете ми — нищо повече. С тях командвам.

Бялото знаменце — рязко нагоре. Това е първата ми команда. С този кратък и рязък жест предавам на ротата си дълго съобщение: „Ротата командвам аз! Забранявам работата на радиостанциите в режим на предаване до среща с врага. ВНИМАНИЕ!“ Командите са предварителни и изпълнителни. С предварителната команда сякаш впряга подчинените си в желязната юзда на волята си. И, дръпвайки поводите, той трябва да изчака пет секунди, преди да подаде главната команда. Строят трябва да застине, всеки трябва да почувства желязната юзда, всеки трябва едва да трепне, трябва мускулите му да помръднат — както преди рязък удар, трябва всеки да чака изпълнителната команда, както добрият кон чака удара на камшика.

Червеното знаменце — рязко нагоре и двете — настрани — надолу. Трепна ротата, пръсна се, затрака с подкованите си ботуши по бронята.

Може би ротата се сбогуваше с мен, може би демонстрираше наученото пред проверяващите, може би просто злобата напираше и по никакъв друг начин не беше възможно да се изрази. Ех, да беше включил някой секундомера си! Но и без секундомер в този момент, знаех, че моята рота бие рекорда на дивизията, а може би и на още по-високо ниво. В този момент знаех, че в свитата на полковника има много истински танкисти и че всеки сега се любува на моите азиатци. И аз самият съм виждал много рекорди в танковите войски и зная цената на такива рекорди. Виждал съм и счупени ръце, и избити зъби. Но на момчетата им вървеше в този момент. И някак си предварително знаех, че нито един няма да се подхлъзне, да се спъне от немислен скок в люка. Знаех, че и никой няма да си притисне пръстите. Не в този момент.

Десетте двигателя завиха в хор. Аз съм в командирския люк. Сега бялото знаменце горе в ръката ми означава: „Готов съм!“ В отговор виждам девет други знаменца: Готов! Готов! Готов! Рязък кръг над главата ми и отчетлив жест в източна посока: „След мен!“

Всичко това е просто. Елементарно. Примитивно ли е? Да. Но никакво радиоразузнаване не може да открие едновременното придвижване дори на четири танкови армии. А срещу другите видове разузнаване има също толкова примитивни, но неотразими начини за прикритие. И затова ние винаги се появяваме внезапно. Добре или зле, но внезапно. Дори в Чехословакия, дори със седем армии едновременно.

Проверяващият полковник се качи на транспортьора си. Свитата — след него. Бронетранспортьорът изрева, рязко зави и тръгна към военното градче по друг път.

Свитата на полковника явно го мрази. В противен случай биха му подсказали, че той трябва да се движи плътно зад моя танк. Та аз сега съм никой. Самозванец. Да ми се повери рота, е все едно началникът на полицията да повери извършването на арест на някой бивш полицай, изгонен от работа След като ти е дошла на ум такава идея, то поне бъди редом, та да се намесиш навреме. Ако вече си предал ротата някому, ако не умееш да я управляваш, бъди поне редом, за да натиснеш спирачките овреме. Но никой не подсказа на полковника, че той си е поверил живота в ръцете на младия старши лейтенант. А старши лейтенантът, отстранен от власт, може да направи каквато си иска мръсотия, той е страничен човек в ротата. Ти ще трябва да отговаряш. Пък може и всички в свитата да знаеха, че старши лейтенантът ще доведе ротата, без каквито и да било произшествия? Знаеха, че старши лейтенантът няма да проваля полковнишката съдба?