Виктор Суворов - Аквариум

Гърми ли гърми паркът, реве със стотиците двигатели на бойните машини. Наоколо е сива мъгла и сажди от соларовото масло. Ръмжат разтревожените танкове. По мръсния бетонен път пълзят сиво-зелени кутийки, като се подреждат в една несвършваща опашка. Отпред са широкогърдите плаващи танкове на разузнавателната рота, след тях — бронетранспортьорите на щаба и на ротата за свръзка, после — танковия батальон, а още по-нататък зад завоя трите мотострелкови батальона изтеглят колоните си, подире им е полковата артилерия — зенитната и противотанковата батареи, сапьорите, химиците, ремонтниците. А за тиловите части дори място няма в грамадния парк. Те ще започнат да изтеглят колоните си, когато главните части заминат далеч напред.

Тичам покрай колоната машини към ротата си. А командирът на полка псува някого, колкото сила има. Началникът на щаба на полка се кара с командирите на батальоните, надвиква стотиците двигатели. Тичам. И другите офицери тичат. По-бързо, по-бързо. Ето я и нея, ротата ми. Три танка — първи взвод, три — втори и още три — трети.. А командирският ми танк е напред. Цялата десятка е на мястото си. И вече чувам всичките си десет двигателя. Отличавам ги от общия рев. Всеки двигател си има свой нрав, свой характер, свой глас. И при нито един няма фалш.

Като начало не е лошо. Пред танка си увеличавам темпото, рязко скачам и по наклонения преден броневи лист изтичвам към купола. Люкът ми е отворен и радистът ми протяга шлема, вече свързан към вътрешната връзка. Шлемът ме пренася от грохота и рева навън в света на тишината и спокойствието. Но наушниците мигновено оживяват, разрушавайки крехката илюзия за тишина. По вътрешната връзка (иначе би трябвало да ми крещи в ухото) седящият до мен радист ми докладва последните указания. Все дреболии. Аз го прекъсвам с главния въпрос: война или учения? Че кой го знае — вдига рамене.

Както и да е, ротата ми с готова за бой и трябва незабавно да я изведа от парка, такъв е законът. Натрупването на стотици машини в парка е цел, за която нашите врагове мечтаят. Гледам напред. А нима може да се види нещо? Първата танкова рота пред мен стои. Навярно командирът й още не е дошъл. Всички останали напред също чакат. Изскачам на купола. Така се вижда по-добре. Изглежда, в разузнавателната рота е заглъхнал моторът на един танк, като е преградил пътя на целия полк. Поглеждам часовника си. Осем минути остават на нашия командир на полка, бащицата ни. Ако след осем минути колоните на полка не тръгнат, на командира на полка ще му откъснат пагоните и ще го изгонят от армията без пенсия, като старо куче. А сега нито един влекач от ремонтната рота не може да си пробие път към главата на колоната: целият централен проход, притиснат от сивите мрачни гаражи, е натъпкан от край до край с танкове. Гледам към запасната врата. Пътят към нея е прерязан с дълбок ров: някакъв кабел или тръба бяха започнали да вкарват там.

Скачам в люка и крещя, колкото глас имам на механик-водача: „Наляво, напред!“ И веднага — към цялата рота: „Прави като мен!“ А вляво няма никаква врата. Вляво е тухлената стена между дългите блокове на ремонтните работилници. В командирския танк е най-добрият механик-водач в ротата! Така е било много преди мен и в цялата армия. Крещя му по вътрешната връзка: „Аз, нехранимайко, те избрах. Аз, мошенико, с висша чест те удостоих — да пазиш и да се грижиш за командирската машина. Да не посрамиш командирския избор, ей! Ще те смачкам, ще те унищожа!“

А моят механик-водач няма кога да отговори: на съвсем къса дистанции той ускорява броненосния динозавър, като прехвърля предавките все по-високо и по-високо. Страшен е ударът на танка по тухлената стена. Всичко вътре затрепери, зазвъня и заскърца. Изпочупените тухли се стовариха върху бронята като лавина, чупейки фаровете, антените, събаряйки сандъците с инструментите, мачкайки външните горивни резервоари. Но танкът ми изрева и омотан с паяжината на бодливата тел, се измъкна от тухления прахоляк на сънената уличка сред тихо украинско градче. А аз гледам в задния обзор. Танковете от моята рота тръгнаха весело и хулигански през прохода. Към него бяга дежурният по парк. Маха с ръце. Крещи нещо. Устата му е широко отворена. Но нима ще чуеш какво си вика? Налага се както в нямото кино по мимиката да се досещаш. Предполагам, че псува на майка дежурният. Твърде изразително е изписана мимиката му. Не можеш да я сбъркаш.

Когато десетият танк от ротата ми излизаше от прохода, там вече регулировчици се появиха: формата им е черна, портупеите и шлемовете — бели. Те ще въведат ред. Те знаят кого първи да пуснат. Разузнаването — ето кого. Във всеки полк има специална разузнавателна рота със специална техника, със специални войници и офицери.