Виктор Суворов: Аквариум

А виж, да се попадне в ГРУ не е толкова лесно. Към кого да се обърнеш? С кого да се посъветваш? На коя врата да почукаш? Може би в милицията трябва да се поинтересуваш? Там ще вдигнат рамене: такава организация няма.

В Грузия милицията дори раздава автомобилни номера с буквите „ГРУ“, без да подозира, че същите тези букви могат да имат някакъв таен смисъл. Пътува си такъв автомобил по страната — никой не се чуди, никой няма да се обърне да го изгледа. На един нормален човек, както и на цялата съветска милиция, тези букви нищо не говорят и не предизвикват никакви асоциации. Честните граждани не са чували за подобно нещо, а и милицията никога не е чувала.

1 КГБ, Комитет государственной безопасности — Комитет за държавна сигурност. (Бел. ред.)

2 Спец — сътрудник на КГБ на местно равнище. (Бел. пр.)

В КГБ има милиони доброволци, а в ГРУ те липсват. По това и главно се различават. ГРУ е секретна организация. За нея никой не знае, затова и в нея не отиват по свое желание. Но да допуснем, появява се някакъв доброволец, кой знае как намира тази врата, на която трябва да се почука, и „Приемете ме“, вика. Ще го приемат ли? Не, няма да го приемат. Доброволци не са нужни. Доброволецът веднага ще бъде арестуван и го очаква тежко, мъчително следствие. Много въпроси ще има. Къде си чул тези три букви? Как успя да ни откриеш? Но главното е, кой ти помогна? Кой? Кой? Кой? Отговаряй, мръснико! ГРУ умее да изтръгва правилните отговори. От всекиго ще ги изтръгнат. Това ви гарантирам аз. ГРУ непременно ще открие онзи, който е помогнал на доброволеца. И отново ще започне следствие: а на теб, мършо, кой ти каза тези букви? Къде ги чу? За по-дълго или за по-кратко време, но ще намерят и първоизточника. Той ще се окаже онзи, комуто е поверена тайната, но чийто език е по-дълъг от определените стандарти. О, ГРУ умее да изтръгва подобни езици. ГРУ изтръгва такива езици заедно с главите. И всеки, попаднал в ГРУ, го знае. Всеки, попаднал в ГРУ, си пази главата, а може да я запази, само ако си пази езика. За ГРУ може да се говори само вътре в ГРУ. Може да се говори така, че. гласът ти да не се чува зад прозрачните стени на величественото здание на Ходинка1. Всеки, попаднал в ГРУ, свято почита закона на аквариума: всичко, което говорим вътре, нека там да си остане. Нека нито една наша дума не излезе извън прозрачните стени. И тъй като този ред съществува, малцина извън стъклените стени знаят за онова, което става вътре. А онзи, който знае, си мълчи. Затова, че всички знаещи мълчат, лично аз никога не съм чувал нищо за ГРУ.

1Ходинка — улица в Москва. (Бел. пр.)

Аз бях ротен командир. След освободителния поход в Чехословакия вихрушката от премествания ме подхвана и мен и ме хвърли в 318-а мотострелкова дивизия на Тринадесета армия на Прикарпатския военен окръг. Под своя командване получих втора танкова рота в танковия батальон на 910-и мотострелкови полк. Ротата ми не блестеше, но и не беше сред изоставащите. Виждах живота си много години напред: след ротата — началник щаб на батальон, после ще трябва да си пробия път в Бронетанковата академия „Маршал Малиновски“, а по-нататък — батальон, полк, може и нещо повече. Отклонения би могло да има само в скоростта на движение, но не и в посоката. Посоката си бях избрал сам веднъж завинаги и не се канех да я променям. Но съдбата пожела друго.

На 13 април 1969 година в 4 часа и 10 минути внимателно ме хвана за рамото моят куриер:

— Ставай, старши лейтенант. Чакат ви големи дела. — но веднага съобрази, че както съм сънен, не ми е до шеги и затова смени тона и кратко обяви: — Бойна тревога!

Приготвих се за три минути и половина: одеалото — настрана, панталоните, чорапите, ботушите. Гимнастьорката — отгоре, без да я закопчавам, това може да стане и в движение. Остава да стегна портупея на последните дупки, командирската чанта — през рамо и фуражката на главата си. С ръба на дланта — по козирката: съвпада ли кокардата с линията на носа ми. Край на приготовленията, И бегом напред. Пистолета си ще грабна от огромната каса при входа на полка. А вещевата ми торба, комбинезонът и шлемът се съхраняват винаги в танка. Бегом по стълбите надолу. Ех, да можеше да мина през душа и да дръпна един бръснач по бузите. Но нейсе. Бойна тревога! Тъмноносият ГАЗ-66 вече е почти пълен. Всички са млади офицерчета, а куриерите им — и от тях по-млади. А на небето звездите вече гаснат. Отиват си тихо, без да се сбогуват, както си отиват от живота ни хората, спомените за които тревожат със сладка болка грубите ни души.