Виктор Суворов - Аквариум

— Парите у вас ли са?

— Да

— Мога ли да ги видя? Трябва да свикна с тях.

Константин Андреевич слага върху прозрачната маса правоъгълна проблясваща чанта и я отваря. Наблъскана е с изрезки от вестници, рекламни проспекти и още някакви дркумент: на входа и изхода има полицейски контрол, цялата тази макулатура е за пред полицейските очи. Той щракна нещо и отвори второто дъно.

О, какво великолепие. Зеленото сияние ме очарова. Застинах. Сигурно така граф Монте Кристо е разглеждал съкровищата си. Какви човешки усилия само, какъв разкош е концентриран в тези грижливо подредени пачки от поскърцваща зелена хартия.

Аз съм равнодушен към парите. По-точно, почти равнодушен съм. Но онова, което видях в малката чанта, ме накара да прехапя леко долната устна.

— Това е демонстрационна чанта — обяснява Константин Андреевич. — Парите в нея са истински, но не са толкова много, колкото изглежда. Ние не можем да носим на изложбата големи суми. Затова тайната преграда е направена така, че да се създава впечатление за неколкостотин хиляди долара. В действителност тайната преграда не е толкова дълбока, колкото изглежда. По време на изложбата ние не плащаме, а само демонстрираме. За демонстрация е по-добре да се използуват едри нови банкноти. Плащането го правим далеч от изложбата и използуваме по-дребни и измачкани банкноти. Ето ги…

Той отваря едно старо изтъркано куфарче, наблъскано догоре с пачки с пари. Докосвам ги. Вземам в ръце десетина пачки. Помирисвам ги и ги поставям обратно. Всички около мен се смеят. На какво ли?

— Не се обиждай, Викторе, — обяснява ми Младши лидерът, — но във второто куфарче има много повече пари, отколкото в първото и ти си равнодушен към тях. А първото, демонстрационното куфарче, просто те очарова. Реакцията ти е поразителна и не можеше да не се засмее човек. Какво пък, радваме се, че демонстрационното куфарче толкова добре действа дори и на теб.

Изложбата — това е бойното поле за ГРУ. Изложбата е поле, от което ГРУ събира богата реколта. През последния половин век не е имало изложба на малката ни планета, която да не е била посетена от ГРУ.

Изложбата — това е мястото, където се събират специалистите. Изложбата е клуб на фанатици. А на един фанатик му е нужен слушател. На фанатика му трябва някой, който да кима с глава и да слуша глупостите му. Затова се и правят изложбите. Онзи, който слуша фанатика, който му приглася, той е приятел. На него фанатикът му вярва. Вярвай ми, фанатико. Работата ми е такава, някой трябва да ми повярва. Аз съм като едно нежно паяче: повярвай ми и не можеш се измъкна.

За ГРУ е интересна каквато и да е изложба. Изложба на цветя, на военна електроника, на танкове, на котки, на селскостопанска техника. Едно от най-успешните вербувания на ГРУ е било направено на изложбата на китайски златни рибки. Кой ходи на такава изложба? Онзи, който има много пари. Който е свързан със света на финансите, голямата политика, големия бизнес. На такава изложба ходят графове и маркизи, министри и техните секретарки. Изложбата естествено посещават най-различни хора, но ти трябва да избираш.

Изложбата — това е място, където много лесно се завързват контакти, където можеш да заговориш когото си искаш, независимо от положението му.

Но ГРУ никога не работи през първия ден от откриването на изложбата. Първият ден — това е откриването, речи, тостове, суета, официални лица, прекалено нервна полиция. Всяка изложба ни принадлежи от втория й ден.

Денят, в който се открива изложбата, е важен за всеки от нас, както за командира — последният ден преди настъплението. През този ден командирът отново и отново в бавно точещите се часове опипва бойното поле с бинокъла си: падината да се заобиколи, ей там момчетата да се прикрият с димна завеса, дявол го взел — да не потънат в малкото блато, което почти не се забелязва, ей там да се организира заградителен огън със силите на десет батареи — оттам ще има контраатака.

Огромни сили на агентурното добиване и обработка и агентурното осигуряване са събрани сега в този мил град. Но все още не сме на изложбата. Първият ден не е наш. Ние се разхождаме по булевардите г и крайбрежната улица, из тесните преки и широките проспекти. Всеки отново и отново подготвя бойното си поле: да не заобиколят откъм фланга, да не го ударят в гръб.

Не знам защо, но утрешното масово вербуване засега не ме вълнува. Сърцето ми не тупти и не се присвива. Не. Не защото аз съм великият разузнавач, безстрашно отиващ на рискована операция. Сигурно, просто защото съм зает с друго. Мен ме интересува не предстоящото вербуване, а великият град Женева. Сякаш някакъв добър вълшебник ме е спуснал в царството на миналото, където на една улица са се смесили всички епохи. Тази улица — rue de Lausanne — е улицата на ГРУ.