Виктор Суворов - Аквариум

— Готов съм да заплатя за вашия прибор. Той ми трябва. Но не настоявам.

— Защо решихте, че съм дошъл да работя с вас?

— Така ми се струва. Защо пък не? Пълна сигурност. Добри цени.

— Вие наистина ли сте готови да заплатите 120 000 долара?

— Да. 60 000 веднага. Само защото не се страхувате от мен. Другите 60 000 — щом проверя дали уредът работи.

— Кога ще можете да се убедите в това?

— След два дена.

— Къде ми е гаранцията, че ще ми дадете и другата половина от парите?

— Вие сте много ценен човек за мен. Смятам да получа от вас не само този уред. Защо да ви лъжа още на първата ни среща?

Гледа ме като се усмихва леко. Разбира, че съм прав. А аз гледам него, първия ми агент, завербуван в чужбина. Той продава сигурността на прекрасната си страна за тридесет сребърника. Това съвсем не ми харесва. Аз работя в добиването, просто защото нямам друг изход. Такава ми е съдбата. Ако не тук, то някъде другаде системата би намерила някаква жестока работа за мен. И ако се откажа, системата ще ме глътне. Аз съм зависим човек. Но ти, мръснико, доброволно се натискаш да ни помагаш. Ако те бях срещнал, когато бях в Спецназ, щях, гадино такава, да ти изтъркам зъбите с пила. Изведнъж си припомням, че на агентите трябва да се усмихвам. И аз му се усмихвам.

— Вие не сте европеец?

— Не.

— Мисля, че не трябва да се срещаме във вашата страна, не трябва и в Швейцария. Какво мислите евентуално за Австрия?

— Отлична идея.

— След два дена ще ви срещна в Австрия. Ето тук — протягам му една картичка с адреса и изображението на хотела. Ще платя всички ваши разходи. Включително и в нощния клуб.

Той се усмихва. Но аз не съм сигурен в значението на усмивката му: дали е доволен или е недоволен? Знам как да тълкувам значението на стотици най-различни усмивки. Но тук, в полумрака, не съм сигурен.

— Уредът с вас ли е?

— Да, в багажника на колата ми е.

— Ще карате към гората след мен и там ще го взема.

— Да не би да искате да ме убиете?

— Бъдете благоразумен. На мен ми е нужен уредът — за какъв дявол ми е животът ти? — Ти ми трябваш жив, продължавам си наум.

Нямам намерение да приключа с първия уред Защо да те убивам? Готов съм да ти платя и милион. Само стока ми дай!

— Ако сте готов да ми плащате толкова много, значи вашата военна промишленост икономисва от това. Така ли е?

— Напълно правилно.

— За първия уред плащате 120 000, а икономисвате милиони.

— Правилно.

— В бъдеще ще ми платите милион, а ще икономисате сто милиона. Двеста. Триста.

— Точно така.

— Това е експлоатация! Не искам да работя така. Няма да ви продам уреда си за 120 000.

— Тогава го продайте на Запада за 5500. Ако някой го купи. Ако намерите купувач, който да ви плати повече от мен — ваша си работа. Не настоявам. А аз междувременно ще си купя почти същия уред в Белгия или в САЩ.

Това вече е блъф. Не можеш се промъкна в някоя голяма фирма. Ще ти смачкат ребрата. Аз нямам друг канал към приемниците на отразен лазерен лъч. Но се усмихвам спокойно. Щом не искаш, добре. Но ти не си монополист. Ще купя от друго място.

— Сметката, моля!

Той ме гледа в очите. Дълго ме гледа. След това се усмихва. Сега светлината пада върху лицето му и аз съм сигурен, че в усмивката му не се крие нищо лошо. И отново му се усмихвам.

Той взема един пакет от багажника на колата си и ми го подава.

— Не, не — махам с ръце. — По-добре е да не го пипам. Отнесете го в колата ми. (Ако се случи нещо, мога да кажа, че ти случайно си забравил пакета в колата ми. Никакъв шпионаж. Само разсеяност.)

Той влиза в колата ми (това разбира се, не е моята, а взета за мен под наем от онези, които ме осигуряват).

Вратата да се затвори отвътре. Такава е инструкцията. Уредът — под седалката. Разкопчавам жилетката си. Тя е специална жилетка. За транспортирането на пари. Поставям шест дебели пачки в ръцете му.

— Проверете ги. Ако след два дена ми: донесете техническата документация, ще ви изплатя оставащите 60 000 и още 120 000 за документацията.

Той кимва с глава.

Стискам му ръката.

Отива към колата си. Форсирам и изчезвам в тъмнината.

Колко ли офицери от ГРУ ме осигуряват? Точно не знам. Но днес ме чакат още две срещи. Първо, полученият уред трябва колкото може по-бързо да се окаже извън стените на съветското посолство. Второ, трябва да върна взетата под наем кола и да си получа моята, дипломатическата.

След половин час сред топлата мъгла в една планинска просека срещам втория секретар на съветското посолство в Берлин. Има бяло „Пежо-504“. То едва се забелязва в гъстите парцаливи вълма на мъглата. Пакетът ми вече е опакован в плътно зелено брезентово чувалче, затворено и запечатано с два печата. Дипломатът е подполковник от ГРУ. Но и на него не му се полага да знае нито кой съм, нито какво има в пакета. Има заповед да ме срещне. Да вземе товара, да заключи вратите отвътре и — незабавно в Посолството. В момента, когато пакетът попадна в дипломатическата кола, той е в относителна безопасност. Веднага след като попадне зад каменната стена на посолството — тя е вече пълна.