Виктор Суворов - Аквариум

Сигурно така хората започват да полудяват. Така към тях се промъква безумието. А може отдавна вече да съм шизофреник, само че хората край мен не са ме разбрали.? Напълно допустимо е. Да си луд съвсем не е толкова лошо, колкото може да изглежда отстрани. Ако утре ме омотаят в белите чаршафи и ме закарат в лудницата, няма да се съпротивлявам и да се чудя. Там ми е мястото. Аз, разбира се, съм ненормален. Но кой край мен е нормален?

Около мен е пълна лудница. Безумие без никакъв изход. Защо Западът ни допуска със стотици и хиляди до себе си? Та ние сме шпиони. Нима не е ясно, че аз съм изпратен да му причиня тук максимална вреда? Защо не ме арестуват, не ме изгонят? Защо тези странни, неразбираеми западни хора никога не протестират? Откъде идва това робско покорство при тях? Може би всичките те са се побъркали? А може би всички ние сме безумни? Аз поне — съвсем сигурно. И ненапразно ми се привижда капак на ковчег. Ох, ненапразно. Това започна преди година и половина, след срещата с Кир.

Кир всички го познават. Кир е голям човек. Кир Лемзенко е бил в Рим, но е работил, разбира се, не само в Италия. Кир навсякъде е имал успех. Особено във Франция. Римският дипломатически резидент на ГРУ генерал-майор Кир Гаврилович Лемзенко имаше невероятна власт. Затова го наричаха „римския папа“. Сега е генерал-полковник. Сега е в административния отдел на Централния комитет на партията. Сега от името на партията контролира и ГРУ, и КГБ.

Преди година и половина, когато минах през комисията по излизането в ГРУ, Кир ме повика. На петминутен разговор. Той приема всички: и офицерите от КГБ, и офицерите от ГРУ. Всички, които отиват да добиват. Кир утвърждава всички. Или не. Кир е велик. Кой познава Кир? Всички го познават. Съдбата на който и да е офицер от ГРУ и КГБ е в ръцете му.

„Старият площад“1. Паметникът на гренадирите. Наоколо — милиция. Хора с цивилни дрехи. На групи. Сиви шлифери. Тежки погледи. Вход №6. Покажете партийния си билет. Суворов — чете младша офицерът, облечен със синя униформа. Виктор Андреевич — обажда се втори, като открива фамилията ми в кратък списък. Да — чува се първият. Трети ме придружава по коридора. Тук, моля, Виктор Андреевич. На него, охраната, не му се полага да знае кой е Виктор Андреевич Суворов. Той знае само, че този Суворов е поканен на разговор в Централния комитет. С него ще говорят на седми етаж. В стая 788. Охраната е любезна. Тук, моля.

1Така се нарича един от площадите в центъра на Москва. (Бел. пр.)

Ето ги коридорите на властта. Сводести тавани, под които са вървяли Сталин и Хрушчов. Под които върви и Брежнев. Централният комитет е като цял град. Централният комитет — това е държава в центъра на Москва. Както Ватикана в центъра на Рим.

В Централния комитет винаги нещо се строи. Десетки здания са съединени едно с друго и всички свободни дворчета и преходи се застрояват с все по-нови бели стъклени небостъргачи. Странно — от „Стария площад“ тези белоснежни здания почти не се виждат. По-точно, виждат се, но не бият на очи. Към „Стария площад“ гледат огромните прозорци на сивите дореволюционни здания, съединени в една непрекъсната верига. Отвътре кварталът на Централния комитет не е толкова суров и мрачен. Там са се омесили всички архитектурни стилове.

Тук, моля. Ослепителна чистота. Червени килими. Дръжките на вратите — от полиран бронз. Страшно да ти стане да хванеш подобна дръжка с ръка да не я изцапаш. Асансьорите са безшумни.

Почакайте тук. Пред мен е един огромен прозорец. Там, зад него, се виждат тесните преки на Замоскворечието, там е и белият корпус на хотел „Русия“, позлатените куполи на църквите — разрушени и отново изградени заради чуждите туристи. Там, зад прозореца, е грамадата на Военно-инженерната академия. Там, зад прозореца, са яркото слънце и гълъбите по стрехите, а мен ме чака Кир.

— Влезте, моля.

Кабинетът му е широк. Едната му стена е от стъкло. Има изглед към сборището от зелени железни покриви на квартала на ЦК. Останалите стени са светло-сиви. Подът е постлан с килими — сива мека вълна. Масата е голяма, без никакви документи по нея. Една голяма каса. Няма нищо повече.

— Добро утро, Виктор Андреевич — любезен е.

— Добро утро, Кир Гаврилович.

Той не обича да го наричат генерал. А може и да обича, но не го показва Както и да е, наредено ми е да отговарям „Кир Гаврилович“, а не „другарю генерал“. Ама че име? По фамилия — украинец, а името му — на асирийски завоевател. Как може в Централния комитет да се държи човек с такова име? А може и името му да не е антисъветско, а обратното — съветско? След революцията правоверните марксисти какви ли не имена бяха измислили на децата си: Владден — Владимир Ленин, Сталина, Искра, Ким — Комунистически интернационал на младежите. Ама че работа. И Кир е от съшия сорт. Кир — това е комунистически Интернационал.