Виктор Суворов - Аквариум

Усмихваме се.

Чети по-нататък.

„Извършената от вас операция е едно от най-успешните масови вербувания през последните месеци. Поздравявам Вас и целия личен състав на резидентурата по повод значителните ви постижения. Заместник началник на Генералния щаб, началник на Второ главно управление, армейски генерал Ивашутин.“

Тапите изхвърчаха като залп. Златистото питие се надигна, заблестя. Бутилките са изпотени. Кофичките с леда — сребърни. Колко съм уморен! Как ми се пие! Как ми се спи.

Един по един — при командира.

И аз приближавам.

— Другарю генерал; поздравявам Ви. Много неща има Япония, много — и Америка, но от днес ние имаме всичко. Той се усмихва.

— Не всичко, но ходове към всичко. Ти защо не вербува и втори човек?

— Не знам, другарю генерал, страхувах се да не разваля всичко.

— Правилно си постъпил. Най-страшното в нашата работа е мнителността и излишното увлечение. И едно вербуване е твърде много. Поздравявам те.

— Благодаря, другарю генерал.

— Александър Иванович…

— Аз!

— Чети последната.

Първият шифровчик отново отваря папката си: „До генерал-майор Голицин. Благодаря за службата. Началник на Генералния щаб, армейски генерал Куликов.“

— Ура! — ревнахме.

Командирът отново е сериозен. Вдига тържествено чашата…

Третият шифровчик ме събуди четири часа и половина след като докоснах буза до възглавницата. В стаята за почивка има осемнадесет походни легла. Някои вече са свободни. На останалите още спят другарите ми, онези, които днес имат втора операция.

— Виктор Андреевич, правилно ли Ви събудих? — шифровчикът гледа в списъка си.

Поглеждам часовника и кимвам.

Закуската сервират в голямата зала, още запазила аромата на шампанско. Не ми се яде. Вие ми се свят. Налагам си да изпия чаша студен сок и да изям парче бекон. А шифровчикът вече е на вратата.:

— Младши лидерът Ви очаква. Разрешава да си вземете и кафето. Очите на Младши лидера гледат и не виждат. Сигурно изобщо не е лягал.

— Нагласи добре жилетката с парите. Вратата в колата трябва да бъде непрекъснато заключена отвътре. В случай на неприятност искай среща със съветския консул. През нощта колата ти беше измита, проверена, регулирана, заредена, излишният километраж е изчистен. Маршрутът на движението и сигналите за сваляне от операция ще съгласуваш в групата по контрола. Това е всичко, желая ти късмет. Следващият!

Върнах се след две денонощия. Новият агент, който сега вече се нарича 173-В-41-706, донесе на срещата пълно техническо описание на уреда RS-77. Предаде ми списък на официалните лица, които контактуват с фирмата му и които биха могли по-късно да бъдат завербувани. За всеки от тях е съставено кратко лично досие със снимка, адрес и главното: с посочване на проявените слабости. Платих му 120 000 долара. Определих нова среща.

Данните, които е събрал по лична инициатива, ще донесе следващия път.

Получените документи ни икономисваха милиони и години.

След още осем дена аз получих поредното военно звание — майор от Генералния щаб.

Кой знае защо ми е тъжно. За пръв път в такъв ден не съм радостен. Когато командирът ми прочете шифровката, аз ревнах: „Служа на Съветския съюз!“ А наум си казах, държат се с мен така, както и с моя агент. Той получава стотици хиляди, а там горе икономисват милиони. Аз добивам тези милиони, а за награда ми дават алуминиева звездичка. Пък и нея дори нямам право да нося, криейки униформата си сред нафталина в гардероба.

Тъжно ми е. Не ме радват чиновете и ордените. Нещо ме мъчи. Не знам какво е? Главното е да скрия тъгата от чужди погледи. Ако оптимизмът в очите ми угасне, веднага ще бъде забелязано и ще бъдат взети мерки. Не знам какви, но ще бъдат взети. Това съвсем не ми е нужно.

Гледам в генералските очи и се усмихвам радостно и щастливо.

Когато спя, си покривам и главата, завивам се в одеялото, сякаш е кожух, по стар армейски навик. Несъзнателен рефлекс. Опит да запазя топлината чак до сутринта. Вече не спя в студени палатки, в мокри землянки, в замръзналата есенна гора. Но навикът да се завивам презглава ми е останал за цял живот.

Напоследък одеялото започна да ме плаши. Събуждайки се внезапно с гаден страх сред пълната тъмнина, аз се питам: дали не съм се събудил в ковчег. Внимателно докосвам с нос мекото, топло одеяло. Не ми прилича на ковчег. А може би са ме увили в платнище, а дъските на ковчега са малко по-нагоре? Бавно опипвам въздуха. Не, засега не съм в ковчег.