Виктор Суворов - Аквариум

— Седнете, Виктор Андреевич. Как сте?

— Благодаря, Кир Гаврилович. Добре.

Той е съвсем дребен човек. Косата му тук-там е побеляла В лицето му няма абсолютно нищо забележително. Като го срещнеш на улицата — дори няма да се обърнеш, дори няма да притаиш дъх, дори сърцето ти няма да затупка. Костюмът му е най-обикновен, сив раиран. Ушит е естествено майсторски. Но това е и всичко. Много прилича на обикновен човек. Но си е Кир!

Чакам от него надути фрази: „Ръководството на ГРУ и Централният комитет са ви оказали огромно доверие…“ Но липсват подобни фрази за предните граници на борбата с капитализма, за дълга на съветския разузнавач, за всепобеждаващите идеи. Той просто разглежда лицето ми. Като доктор — мълчаливо и внимателно.

— Знаете ли, Виктор Андреевич, в ГРУ и в КГБ много рядко се появяват хора, които бягат на Запад. Кимвам.

— Всичките те са нещастни. Това не е пропаганда. Шестдесет и пет процента от невъзвращенците на КГБ и ГРУ се връщат разкаяни. Ние ги разстрелваме. Те го знаят и въпреки всичко се връщат. Онези, които не се връщат в Съветския съюз по собствено желание, завършват живота си със самоубийство, пропиват се, отиват на дъното. Защо?

— Те са предали социалистическата си родина. Мъчи ги съвестта. Загубили са приятели, роднини, език…

— Това не е главното, Виктор Андреевич. Има по-сериозни причини. Тук, в Съветския съюз, всеки от нас е член на висшата класа. Всеки, дори най-незначителният офицер от ГРУ, е свръхчовек по отношение на останалите. Докато сте в нашата система, вие притежавате колосални привилегии в сравнение с останалото население на страната. Когато си млад, здрав, имаш власт и привилегии — забравяш всичко това. Но си спомняш за него, когато нищо вече не може да се върне. Някои от тях бягат на Запад с надеждата за великолепна кола, къща с басейн, пари. И Западът наистина им плаща много. Но получавайки мерцедеса и собствения басейн, предателят изведнъж забелязва, че всички край него са с хубави коли и басейни. Той изведнъж започва да се чувства като мравка в тълпа от също толкова богати мравки. Изведнъж губи чувството си на превъзходство над заобикалящите го. Става обикновен, такъв, каквито са и всички. Дора ако вражеското разузнаване вземе този предател на служба, той пак не намира загубеното си чувство на превъзходство над заобикалящите го, защото да служиш на Запад в разузнаването, не се смята за висша чест и почет. Правителствен чиновник, дребна риба и нищо повече.

— Никога не съм мислил за това…

— А ти мисли за това. Винаги мисли. Богатството е нещо относително. Ако караш лада из Москва, по теб се заглеждат много красиви момичета. Ако из Париж караш някой дълъг ситроен — никой не те и поглежда. Всичко е относително. Лейтенантът е цар и бог в Далечния Изток, господар на живота, властелин. Полковникът в Москва е пионка, защото край него има хиляди други полковници. Предадеш ли, ще загубиш всичко. И ще си спомниш, че някога си принадлежал към могъща организация, бил си един необикновен човек, издигнат над милиони други. Предадеш ли, ще се почувстваш като сиво, незабележимо нищожество, такова както и всички заобикалящи те. Капитализмът дава пари, но не дава власт и почести. Сред нас попадат някои особено хитри хора, които не заминават на Запад, а остават, като тайно продават нашите тайни. Те имат парите на капитализма и се ползуват от положението на свръхчовек, което им го дава социализмът. Но ние бързо откриваме подобни хора и ги унищожаваме…

— Знам. Пенковски…

— Не само. Пенковски е известен по целия свят. Мнозина са неизвестни. Владимир Константинов, например. Той се върна в отпуск в Москва, а попадна право в следствието. Уликите срещу него бяха безспорни. Смъртно наказание.

— Изгориха ли го?

— Не. Той помоли да не го убиват.

— И не го убиха?

— Не, не го убиха. Но веднъж сладко си заспа в килията, а се събуди в ковчег. Дълбоко под земята. Той помоли да не го убиват и не го убиха. Но ковчега са задължени да го закопаят, такава е инструкцията. Тръгвай, Виктор Андреевич. Желая ти успехи. И помни, че в ГРУ нивото на предателството е много по-ниско, отколкото в КГБ. Пази тази добра традиция.

В Мюнхен вали сняг. Небето е лилаво, И още насипва от снежния оловносив облак. Бюргерите бързат. Крият носове в яките. Елхи. Навсякъде наоколо — елхи. Край уличните лампи снежинките са по-гъсти, по-едри. Снегът прикрива мръсотията и сивотата на цивилизацията. Всичко е чисто, всичко е без мръсните петна, дори покривът на Дойче Банк. Тихо и топло е, когато вали сняг. Ако се вслушаш, може да чуеш шумоленето на белите меки кристалчета. Хора, слушайте как пада снегът! Хей, бюргери, накъде сте се забързали така? Спрете. Чисто и тихо е. Нито пронизващ вятър, нито скърцане на спирачки, само тишина над белия град.