Виктор Суворов - Аквариум

И ето, в Митищи минах през три пропуска, през сума ти контрольори и пазачи. В един висок, светъл хангар ни показаха някакво зелено туловище. След дългите обяснения попитах защо да не се върнем към старите изпитани турбопомпи вместо изтласкващите системи.

— Ракетчик ли сте? — поинтересува се инженерът.

— Донякъде…

На третия ден след пристигането във Виена ме извика резидентът на виенската дипломатическа резидентура на ГРУ, генерал-майор Голицин.

— Разопакова ли вече куфарите?

— Не още, другарю генерал…

— Недей да бързаш…

— ?

Големият му юмрук се стовари върху дъбовата маса и нежната чашка за кафе звънна жално.

— Защото в петък за Москва отлита наш самолет. Ще те изпратя теб, лентяя, обратно, Къде са вербуваниятата ти?

Пламнал от срам, излетях от генералския кабинет в „Забоя“ — голямата зала на резидентурата, където абсолютно никой не,обърна внимание на появата ми. Всички бяха твърде заети. Двама се бяха навели над една огромна карта на града. Един печаташе нещо бързо на пишеща машина. Двама се опитваха без успех да напъхат огромен сив електронен блок с надписи на френски в контейнера на дипломатическата поща. И само един стар разузнавателен вълк, разбирайки изглежда, състоянието ми, прояви съчувствие:

— Навигаторът естествено ти обеща, че ще те изгони със следващия самолет?

— Да — потвърдих аз, търсейки подкрепа.

— И може и да те изгони. Такъв си е.

— Какво да правя?

— Работи.

Това беше добър съвет и нямаше защо да чакам по-добър. Ако някой знае къде и как конкретно може да бъде получен някакъв секретен документ, сам би го получил. Защо ще споделя славата си с мен?

И аз започнах да работя. През оставащите ми четири дена, разбира се, не направих вербуване. Но направих първите крачки в правилна посока. По тази причина връщането ми в Москва беше отложено за още една седмица, а после и за още една. Така изкарах четири години при генерал Голицин. Впрочем всички останали, включително и първият му помощник (Младши лидерът) бяха в същото положение.

Аз съм шпионин.

Аз завърших Военно-дипломатическата академия и половин година работих в 9-то управление на службата за информация на ГРУ. След това ме прехвърлиха от обработка към добиване на информация.

Не, добиването й не е свързано само с чужбина.

Съветският съюз се посещава от милиони чужденци и част от тях знае такива неща, които са интересни за нас. Тези чужденци трябва да бъдат открити сред останалите и да се вербуват, и да се изтръгват тайните от тях със сила, хитрост или пари.

Работата по добиването на тези интересни чужденци представлява свирепа борба на хиляди офицери от КГБ и ГРУ. Работата по добиването е наистина кучешка работа. Не напразно ни наричат хрътки. Работата по добиването е бездушният генерал-майор от ГРУ Борис Александров, който ръководи добиването на територията на Москва, комуто колкото и неизпълними да са нормите, все му се струват недостатъчни, който без да се замисля, съсипва съдбите на младите разузнавачи заради неизпълнението на плана или за най-малкия пропуск. Работих една година в управлението на генерал Александров. Това беше най-тежката година от живота ми. Но беше и годината на моето първо вербуване, година на първия самостоятелно добит документ. Само онзи, който успее да направи това в Москва, където не са чак толкова много неизвестните за нас тайни, може да попадне в чужбина. Който умее да работи в Москва, той ще успее да го стори където и да е. Затова сега седя в малката виенска пивница и стискам в ръка студената, леко запотена халба с ароматна, почти черна бира.

Аз съм офицер, който добива информация. Стартът ми във Виена е бурен. Не защото откривам много успешно носителите на тайни. Съвсем не. Просто мнозина от по-възрастните ми другари работят много успешно. И всяка от провежданите операции трябва да се осигурява. Трябва да се отвлича вниманието на полицията, трябва да се контролира работещият по маршрута на проверката и да бъде пазен по време на секретната среша, необходимо е да се вземат от него добитите материали и с риск за кариерата да се доставят в резидентурата. Трябва да се ходи при скривалищата и на явки, трябва да се контролират сигналите, трябва да се правят хиляди неща в нечии интереси, често без дори да разбираш смисъла на работата си. Всичко това е труд, всичко това е риск.

Докладвам за първите си крачки. Навигаторът ме слуша мълчаливо, без да ме прекъсва. Той гледа към масата. Това ми се струва странно. Първото, на което учат един шпионин, е да гледа събеседника си в очите: учат го да издържа продължителните погледи, учат го да владее погледа си като бойно оръжие. Защо ли този стар вълк не изпълнява елементарните изисквания? Тук нещо не е наред. Напрягам се, не свалям очи от него и мислено се подготвям за най-лошото.