Виктор Суворов - Аквариум

Сам съм в гората. Колата ми е стара, цялата очукана, взета от някого под наем за мен. Времето бавно се точи. До срещата има двадесет и седем минути.

Според паспорта ми аз съм югославски гражданин, нещо между турист и безработен. Турист от безработния социализъм. Чакам. Приятелят или специалният източник по нашему трябва да дойде точно в 1300 с детайли от ракетите. Ще ме познае по две неща: японски транзистор в лявата ръка и една малка значка, изобразяваща футболна топка. А аз ще го позная по часа на появяването: точно в 1300. Ще ме попита колко е часът, като трябва да застане малко вдясно от мен.

Хитър се оказа приятелят ни. Получава възнаграждението си не в долари, не в марки и дори не в швейцарски франкове. Той взема златни монети. Ако го притиснат: наследство от прабаба ми.

Кутията с монетите скрих ей там, в елхичките. За всеки случай, ако стане нещо неочаквано. Ако ме заловят по време на срещата, как ще обяснявам на полицията откъде аз, бедният турист, имам златни дукати?…

Откъде нашият приятел може да взема детайлите от противотанковите ракети? Кой е той, генерал ли? Или ракетен конструктор?

Инак не можеш сви парче от ракета. Все едно дали си инженер в завода, началник-склад или боен офицер. На всеки детайл в момента на производството се слага номер. Как ще го открадне?. Единствено самият конструктор… Самият генерал… Не, дявол да го вземе, и на конструктора, и на генерала съвсем не им е по-лесно да откраднат ракетни детайли. Някой, който е по-горе от конструктора и генерала? Но дори и да е просто генерал или просто главен конструктор, как все пак Младши лидерът се е изхитрил да го срещне и да го вербува?

Противно ми е да играя ролята на беден турист: дрипав пуловер, износени обувки. Как ще посрещна в такъв вид американския генерал? Какво ще си помисли той за ГРУ, като види очукания ми „Фиат“?

Време е вече. Няма го. Хей, генерале, къде е твоята дисциплина? Откъм завоя се влачи огромен мръсен трактор с ремарке. Стар немец-фермер, целият вмирисан на тор. Стари дяволе, само ти липсваше тук. Два часа висях в гората, нямаше ни душа. Ще минат и още пет дни, няма да се мярне жива душа. А теб, стареца, какви дяволи те домъкнаха точно в момента на срещата. Карай, карай по-бързо. А той сякаш напук спира трактора пред мен. Какво искаш, стари глупако? Часът ли? Ето ти часа! Завирам ръчния си часовник в лицето му. Заминавай, старо куче. Но той не се кани да си тръгва. Стои до мен, малко вдясно. Какво искаш? Защо те ядосвам, старче? Да не би да ти преча да живееш? Изчезвай оттук! Сочи към ремаркето. Ама че лошо стана. Ремаркето му сигурно се е счупило. Ще се наложи да му помагам,… че генералът ей сега ще дойде. Тук ме и осени… Откъде-накъде бях решил, че генерал трябва да бъде особеният източник? Скачам към ремаркето, дръпвам окъсания мазен брезент. О, чудо! Под брезента са кривите парчета от ракети „Тоу“. Спомняте ли си тази хищна, сребриста муцунка? Аз мъкна част от стабилизатори, мръсни печатни схеми, объркани, накъсани проводници, счупен, целия в кал блок за насочване — и право в колата си. Аз му треса ръката. „Данке шьон!“1 И бързам към волана. А той чука заплашително с пръчка по колата ми. Какво, дяволе, искаш? Показва ми с жест, че му трябват пари. А аз ги бях забравил. Тичам към еличките. Изрових кутията. Дръж. Ето, че вече се усмихва. А ти, стар пръч такъв, ги опитай със зъби! И защо ти е на теб, стария, толкова злато? Все едно не можеш го взе със себе си в гроба. А той се усмихва. Припомних си инструкцията: „специалните източници“ трябва да се уважават или поне да се демонстрира уважение към тях. И аз му се усмихвам.

Той — на една страна, аз — на друга. Бързо се изнасям с колата от мястото на срещата. Сега ми е ясна простата механика на тази операция.

1-ва американска бронетанкова дивизия вече е получила ракетите „Тоу“ и вече стреля с тях на полигона. Без бойната глава, естествено. Затова малката ракета в последния участък от траекторията си просто се разбива в меката почва.

1Много благодаря (нем.).

У нас, когато стрелят с „фаланги“ или „Шмели“, огромни пространства са покрити с брезент, а след това изпращат батальон да търси и най-малките парченца. Американската армия не го прави. И затова не трябва да се вербува генерал или главен конструктор. Достатъчно е да се завербува някой овчар, горски, пазач или фермер. Той ще ви събере парчета — ако искате сто, ако искате двеста килограма. Колкото се съберат в багажника. Един стар фермер, вмирисан на тор, може да стане източник от особена важност и за тридесет сребърника да ви продаде всичко, което желаете. Нямало бойни глави? Още по-добре! Без тях блокът за насочване остава почти цял. А нашите бойни глави не са по-лоши от американските. На нас ни е необходим блокът за насочване. Нужни са ни печатните му схеми. На когото му трябват, той ще ги измие и изчисти. Ако липсва нещо, ще го докараме следващия път. И съставът на метала ни е нужен. И композитните материали. И механизмът за разтваряне на стабилизаторите, и остатъците от горивото са много интересни за нас, и дори нагарът върху турбинките за завиване. И всичко това е в багажника ми. И от всичко това се интересува лично другарят Косигин.