Виктор Суворов - Аквариум

Пришпорвам колата по правите като стрела германски аутобани. Хитлер ги е строил. Добре ги е строил. Натискам по-силно педала и леко се усмихвам. Когато се върна, ще помоля Навигатора и Младши лидера за прошка. Не зная защо. Но ще се приближа тихо и ще кажа: „Другарю генерал, простете ми“, „Другарю полковник, простете ми, ако можете.“

Те са разузнавачи от висша класа. И само така трябва да се действува. Бързо, без да се привлича внимание. Готов съм да рискувам и кариерата си, и живота си за успеха на вашите простички, но блестящи в своята простота операции.

Ако можете, простете ми.

Изпънах уморените си крака под масата. Чувствувам се добре. Тук е така тихо и уютно. Само да не заспя. Уморен съм. Тиха мелодия. Побелял пианист. Той без съмнение е велик музикант. Уморен е, както и аз. Затворил е очи, а дългите му гъвкави пръсти на виртуоз свободно танцуват по клавишите на огромния роял. Мястото му без съмнение е в най-добрия виенски оркестър. Но той свири, кой-знае защо, във виенското кафене „Шварценберг“. Ходили ли сте в „Шварценберг“? Настойчиво ви съветвам. Ако работата ви е тежка, изнурителна, ако очите ви са зачервени и краката — изморени, идете в „Шварценберг“, поръчайте си чашка кафе и седнете в ъгъла. Може, разбира се, да седнете и на открито, край малката бяла масичка. Но това не е за мен. Аз винаги влизам вътре, завивам вдясно и сядам в ъгъла край големия прозорец, закрит с полупрозрачни бели пердета. Когато във Виена е горещо, всички седят отвън, разбира се. Там е добре, но тогава някой може да ме наблюдава отдалеч. Не обичам да бъда наблюдаван от някого отдалеч. Затова съм винаги вътре. От своето ъгълче виждам всеки, който влиза в залата. Понякога поглеждам навън през прозрачното перде към Шварценберг плац. Струва ми се, че сега никой не ме гледа. И се чувствам добре, усамотен в този уют. Огледала. Абстрактни шедьоври. Разкошни килими. Тъмно-кафяви стени — полиран дъб. Тиха мелодия. Опияняващ аромат на кафе: едновременно възбуждащ и успокояващ. Ако имах собствен замък, непременно щях да си поръчам такива стени и на тях бих окачил тези декадентски огледала и картини, в ъгъла бих поставил огромния роял, бих поканил стария пианист, а пред себе си бих сложил чашка кафе и бих седял с изпънати крака и подпряна с юмрука буза. Струва ми се, че някога отдавна, съм чувал тази мелодия. Струва ми се, че съм виждал някъде картините на дъбовите стени, както и малките масички. Разбира се, всичко това съм го виждал по-рано. Разбира се, аз помня и нежния аромат, и очарователната мелодия. Да. Всичко това съм го виждал по-рано. Това беше отдавна. Преди няколко години. Беше в един огромен, прекрасен град. Беше на един тих площад с трамвайни релси по него. Огромните прозорци на кафенето. Същата незабравима миризма и спокойната мелодия. Само че тогава на площада край кафенето, край белите масички стояха три мръсни уморени танка с широки бели черти. Те стояха тихо и не пречеха на чудесната мелодия. Беше горещо лято. Огромните прозорци на кафенето бяха отворени и прекрасната музика тихо и спокойно, сякаш горски поток, струеше през прозореца. Кой знае защо съвсем ясно си представих трите мръсни танка с белите черти на Шварценберг плац. Танкът има най-необикновената миризма. Тя не може да се сбърка с нищо. Обичате ли миризмата на танк? Аз също я обичам. Миризмата на танка — това е миризмата на метала, миризмата на свръх-мощните двигатели, миризмата на полските пътища. Танкът идва в града от горите и полетата и е запазил миризмата на листа и прясна трева. Миризмата на танка — това е миризмата на простора и мощта. Тя опиянява, също както миризмата на виното и кръвта. Чувствувам тази миризма в тихото виенско кафене. Съвсем ясно мога да си представя хилядите мръсни танкове по улиците на Виена. Градът кипи. Градът е обхванат от страх и негодувание, а по улиците му гърмят безкрайни танкови колони. От тесните улички зад завоя се появяват все нови и нови бронирани динозаври. Механик-водачите превключват лостовете и в този момент двигателят изхвърля от себе си черен гъст дим, примесен с капки неотработено гориво и парцаливи сажди. Скърцане и грохот. Искри под веригите. Лица на войници, почернели от пушек и прах. Танкове на мостовете. Танкове край разкошните дворци. Танкове на широките булеварди и из тесните улички. Танкове навсякъде. Някакъв старец с разчорлена бяла брада нещо крещи и размахва юмрук. Но кой ще го чуе? Нима може да бъде заглушен ревът на танковите дизели? Късно е, старче. Твърде късно си започнал да крещиш. Трябваше по-рано да крещиш. Когато по тротоарите гърмят подкованите ботуши, когато наоколо се чува ревът и стъргането от безброй много танкове, е късно да се вика. Трябва или да се стреля, или да се мълчи. Градът кипи. Градът е в дим. Някъде стрелят. Някъде крещят. Миризма на изгоряла гума. Миризма на кафе. Миризма на кръв. Миризма на танкове.