Виктор Суворов - Аквариум

Дръпна ме Генка за ръката и влетяхме в някаква врата, а там — мръсни стълби, нагоре и надолу, и коридори тъмни на всички страни. Ех, дано не си счупя краката. Надолу, надолу по стълбата. Кофи някакви, смрад. Пак врата, отново стълби и коридори. Хъ-хъ-хъ — Генка се задъхва. Задъхва се, но бяга добре. Той е голям. Тежко му е. Но затова пък в тъмното е като котка. Още някакви врати, парцали, трошляк и счупени стъкла. Излетяхме на улицата. Вече и не знам къде сме. Цяла Москва съм пребродил, а такива места преди не съм виждал. Пред нас има три пресечки. Генка ме тегли към лявата. Добро момче си ти, Генка. Щяхме да избягаме, добро място си открил. Колко месеца се мота из Москва, за да откриеш такова място? Такова място в златна рамка да си го сложиш и да си го показваш на младите шпиони: любувайте му се — великолепно място. Това е образец. Ако ще работите в Лондон, в Ню Йорк, в Токио — всеки трябва да си има такова място! За да може всеки момент със сигурност да се измъкне от полицията. Но днес нямаме късмет. И мястото не ще ни помогне. Над Москва пада лек снежец. Първият. Той полепва по подметките ни и следите ни с Генка са като следите на първите астронавти на Луната. Това се нарича закон на подлостта.

По тоя нерушим закон филията с масло винаги пада с маслото надолу. Няма да избягаме, Генка! Ще избягаме! Генка ме тегли за ръката. Безлюдна е Москва. Честните граждани са се изпокрили по дупките си. Из Москва сега сме само Генка, аз… и големите момчета от КГБ. Хъ-хъ-хъ — диша Генка — ти, Витка, няма ли да се уплашиш да скочиш от влак? Не, Генка, няма да се уплаша. Е, тогава, Витка, да натиснем педалите. Имам предвид един шанс. Ти ще отидеш на операция, а аз ще те прикрия. Тичаме по пресечките. Тичаме през дворовете. Ако излезем на голямата улица, следите ни ще се загубят, но затова пък там са всичките им коли. От колите не можеш избяга.

Прескочихме една оградка и ето я гарата, и ето изскърцват спирачките на електрическия влак. Хъ-хъ-хъ — диша Генка. А след нас тримата големи също дишат: хъ-хъ-хъ. Също прескочиха през оградката — като бесни коне. Генка ме тегли към електрическия влак. Хъ-хъ-хъ. Втурнахме се в последната врата и побягнахме по коридора. Ех, ако вратата се беше затворила след нас! Но тя не се затвори. И подире ни — конски тропот. И тримата нахълтват във вагона. Прелетяхме през една вагонна площадка, през втора. Бута ме Генка напред, а той — назад. Понесе се като изтребител — в челна атака! А аз — към вратата! Сега само да не се затворят вратите! С цялата си маса се хвърлих към едната половина на вратата, а другата вече щрака зад гърба ми и влакът плавно тръгва.

От вагона трябва да се скача с гръб и назад. Но това вече след това си го спомних. А аз излетях с лице по посока на движението и напред. Трябваше да стисна зъби, но и за това забравих и те изтракаха като капан, едва не ми откъснаха езика. Скоростта съвсем не беше голяма, когато излетях, пък и височината беше минимална: платформата е на едно ниво с пода на вагона. Но при падането си изкълчих крака и ръката си раздрах. Е, майната й, скочих, а последният вагон изтрака покрай мен. Префуча. Московските електровлакове бързо набират скорост. А спирачките вече скърцат. Големите момчета бяха дръпнали внезапната спирачка. Аз се уча, но и те се учат. Аз действувам, както ще действувам при една истинска обстановка, но и те се учат. И те имат изпити, и тях ги оценяват. Сега трябва на всяка цена да ме хванат. Само че няма да стане, момчета! Затичах се към оградата и нагоре. И давай! Хъ-хъ-хъ. Давай. Благодаря, Генка!

След полунощ е вече. И влаковете на метрото са съвсем празни. Препусках из подлезите и тъмните пресечки. Шмугнах се в метрото. Хубавото му е, че след мен кола не може да тръгне. В метрото момчетата от КГБ би трябвало да са край мен. Но вагонът е празен. Късно е вече, пък и аз се измъкнах чисто. Главното сега е да се избегнат телевизионните камери. Я колко са на всяка гара на метрото. И ако КГБ ме е загубило в Москва, то на централния команден пункт отдавна са предали описанието ми. Доста време вече всички телевизионни камери оглеждат подземна Москва.

Но и аз вече съм опитен. Ще изляза на гара „Измайловски парк“. Там бях открил само четири телевизионни камери и точно знам разположението им. Ако си в последния вагон, можеш набързо да се шмугнеш край тях, а оттам — бетонната ограда за пешеходците и десетина пътечки към гъстата гора. Търси, ако си нямаш работа!

Първият сняг под краката ми поскърцва. Но тук, на пътечките, вече са ги утъпкали. Вечер тук пенсионерите се разхождат на тълпи, а по-нататък, в боровата горичка, винаги има пийнали сополанковци. Но сега няма никого. Правя един голям кръг в гората. Спирам и дълго се ослушвам. Не, снегът не скърца зад гърба ми. Тук, вече без да се притеснявам, гледам на всички страни. В романите това обикновено се описва като: „той се огледа крадешком“. Да, Точно така. Няма от кого повече да се притеснявам. Измъкнах се чисто. Не ме следят. И мястото на скривалището е известно само на мен. Ето го. В един затънтен ъгъл са се лепнали за бетонната стена двадесетина гаража. А между тях и стената има едва забележим процеп. Наоколо мирише на пикня. Това е добре. Това означава, че няма да се намерят желаещи да бърникат из този осран процеп. Те свършват работата си тук, край него и бързат по-нататък. Е, а на мен пък работата ми е такава. Огледах се още веднъж, за да съм напълно сигурен, и се вмъкнах в процепа. Сухо и чисто е тук. Само дето е тясно. Трябва да пъшкам три метра до мястото, където се събират първите два гаража. Там, ако пъхнеш пръстите си вътре, можеш да напипаш пакета, оставен от някого. Но тези метри не ми се отдават леко. Генка в никакъв случай не би могъл да пропълзи през такъв процеп. Издишах и още малко напреднах. Поотдъхнах си. Отново издишах дълбоко и продължих напред. Ама че съм глупак! Трябваше да си сваля балтона, преди да се вмъкна тук. Този процеп го бях намерил много отдавна. Й тогава се вмъкнах в него без затруднение. Само че беше през лятото. Пак издишам и пак напред. Сега дясната ръка — напред! Още малко напред. Дланта ми е зад ъгъла. Сега да разперя пръсти. Надолу, надолу. О-о-о! Някаква стоманена китка стисна ръката ми и заслепяваща светлина блесна в очите ми. Десетина тихички гласове край мен, а ръката ми — като в капан. Боли ме, дявол да го вземе. Нечии силни ръце ме хванаха за краката и ме дръпнаха. Издърпаха ме без усилие. Влачат ме за краката. И аз ора с нос днешния сняг и вчерашната пикня. Ето ти и една кой-знае откъде взела се лека кола — изскърцаха спирачки, макар че в Измайловския парк влизането на автомобили май е забранено. Извиха ми ръцете назад до изпукване. Само изохках. Изщракаха студените белезници.