Виктор Суворов - Аквариум

Излизам на станция на метро „Краснопресненская“ и отивам в зоологическата градина. Ако имате същия проблем, идете при затварянето — никой няма да ви попречи. Гледам в очите тигрите, леопардите. Насочвам волята си, стискам зъби. Неподвижните жълти очи на хищника се размазват пред мен. Свивам още по-силно юмруци като впивам нокти в дланта. Очите трябва внимателно да се присвиват и отново бавно-бавно да се отворят широко, така може да не се мига. Нещо гложди очите ми, събират се сълзи. Още миг — и аз мигнах. Огромната ленива рижава котка презрително ми се усмихва и разочаровано извръща муцуна: слаб си ти, Суворов, да се състезаваш с мен.

Нищо, котко. Аз съм упорит. Ще дойда тук следващата неделя. И по-следващата. И по-нататък. Упорит съм.

И пак лети сивият поток от дни и нощи. Програмата ни съвсем спокойно би могла да бъде десетгодишна. Но са я пресовали до пет години и затова не всички издържат. А може би и това е изпитание. Може би в това е скрит глупавият смисъл на подготовката ни: да се освободят от слабите тук, на собствена територия, за да не го правят по-късно.

В разузнаването има едно съвсем просто правило: измъкването е забранено! Ако видиш, че те следят, най-напред се прави, че не си ги забелязал — недей да нервничиш и да се мяташ, ти си дипломат, дявол да го вземе. Поразмотавай се из града, обиколи насам-натам. Днес не трябва да се отива на операция. Могат да се престорят, че са те изоставили, а в действителност да са покрай теб — не че са станали повече, само че да са сменили хората си. В ден, когато си открил следенето, операцията е забранена. Това е ненарушим закон. А всяка операция се подготвя в много варианти. Днес следят — значи, ще повторим операцията утре или след седмица, или след месец. И през ум да не ти минава да се измъкваш от тях! Измъквайки се, дори под много убедителен предлог, ти им показваш, че си шпионин, а не обикновен дипломат, че можеш да забелязваш тайното следене, че ти се налага кой знае защо да го избягващ. Покажеш ли им го, те няма да те изпуснат. Ще им покажеш, че си шпионин и това е достатъчно. Тогава следенето ще те придружава всеки ден, тогава няма да ти дадат да работиш. Веднъж, естествено, ще се измъкнеш от тях, но те ще те впишат в категорията на опасните и повече никога не ще се измъкнеш, всеки ден по петите ти ще са по трийсет души. Така че измъкването е забранено. Но не днес… Днес имаме разрешение да се измъкнем. „Майната им на вашите дипломатически кариери — каза Слонът — има ситуации, когато Аквариумът нарежда да се изпълни дадена операция на всяка цена. Измъквайте се!“

Двама сме — Генка и аз. Измъквайте се, мамка ви. Хайде, опитай да се измъкнеш. В Москва вече е тъмно. Студено. Безлюдна е Москва. След три дни Москва ще започне да пие, да празнува. Празници, паради и оркестри. А сега — преди взрива от пиянски възторг Москва се е спотаила. Двамата с Генка сме, плюс черните сенки подире ни. Нашите и още нечии. Сенките криволичат насам-натам, не се крият. Ако работехме поединично, отдавна да сме се измъкнали. Измъкването е забранено, но ние се учим да го правим.

За пръв път се опитахме да дръпнем в Петровския пасаж. Мястото е добро. Имаше много хора. Разблъскваме тълпата, опашките, по стръмните стълби — отново в тълпата и през задните входове — право в метрото! Но сенките се носят след нас и не изостават. Втория опит го направихме на Ленинские гори1. Също е добро мястото. Влакът тръгва, вратите — щрак! Та значи, секунда преди изщракването трябва да изскочиш от вагона. Но и сенките са хитри.

1Възвишение в Москва — (Бел. пр.)

Безлюдна е Москва. Студено и тъмно е. Но Генка знае още едно място. На площад „Марина Раскова“. Ще избягаме ли, Генка? Ще избягаме! Ще избягаме…

Колко, Генка, днес са подире ни? Много са. Много, дявол да го вземе. Жалко, че не можем да се разделим. Операцията е за двама. Може би ще се разделим, а Генка? Не може — превишаване на пълномощията! А ако провалим операцията, това по-добре ли ще е? Генка ме води по празните пресечки. Тук е мястото, което отдавна е подготвил. Сега ще побегнем по пресечките. Но не, дявол да го вземе. Трима едри младежи вървят плътно зад нас. Не се крият. Това е демонстративно следене. Това е следене, действащо на психиката. И още колко ни преследват тайно. По съседните улици, по пресечките. А тримата сега крачат открито след нас. Смеят се право в тила ни. „А ако побягнат?“ — пита рязък глас. „Ще ги настигнем.“ — успокоява го друг. Хилене в тила ни. Генка ме сръгва в хълбока — приготви се. Аз съм готов, само че ситен снежец кръжи из въздуха. Първият снежец. Сега да можеше да се разхожда човек из улиците и да гълта кристалния въздух! Но сега не ни е до въздуха. Трябва да се измъкваме.