Виктор Суворов - Аквариум

Толик носи бутилките от ручея. Те са подредени там, в ледената вода, в една хубава купчинка. Водата проблясва върху прозрачното стъкло, пени се и ромоли.

— Къде ти е съдът? — така е прието да се попита,

— Ето го — подавам на Кравцов голяма ръбеста чаша. Налива той прозрачната течност до ръба й. Слага я пред мен. Внимателно я поставя. Не трябва да се излее нито капка

Но и чашата трябва да бъде пълна. Колкото по-пълна е, толкова по-добре. Всички мълчат. Сякаш не ги интересува какво става. А Кравцов изважда от командирската си чанта една малка сребриста звездичка и внимателно я пуска в чашата ми. Дрънна тя едва доловимо, подскочи няколко пъти на дъното, проблясна.

Вземам си чашата, ох, само да не я разлея, поднасям я към устните си. Не е прието да протягаш устни към чашата, макар това и да подсказва природата — отпий съвсем малко и тогава и капка няма да се пролее. Вдигам все по-високо чашата си. Ето един слънчев лъч прониза ледено-студената течност и се разпадна на разноцветни светлинки. А сега трябва да отдръпна малко чашата от слънцето леко към себе си и надолу. Вече докосна усните ми. Студена е. Всмукнах от огнената напитка. Дъното на чашата се вдига все по-нагоре. И звездичката на дъното се размърда и бавно се плъзна към устните ми. Докосна ги. Офицерът, значи, посреща с целувка новата си звездичка. Леко я задържах с устните си, докато огнената течност от чашата бълбукаше в мен. Край. Вземам внимателно с лявата си ръка звездичката и се оглеждам: чашата трябва да се счупи. Затова върху меката трева нечия грижлива ръка е сложила голям камък, фраснах чашата в камъка, посипаха се звънтящите парчета, а мократа звездичка на полковник Кравцов подавам. Кравцов с малка командирска линийка измерва мястото на десния ми пагон. Четвъртата звездичка трябва да бъде точно на червената линия, а центърът й трябва да е 25 мм над предишната. Ето я, мократа, отиде на мястото си. Време ми е вече да хапна, да пийна, да замезя с краставичка водката.

— Къде ти е чашата? — така е прието да се попита.

Две рамене, два пагона. Значи и две звездички. Значи и две чаши… в началото на церемонията.

Подавам втората чаша. Отново в нея заиграва огнено-ледената течност. Отново чашата е пълна до ръба.

Станах. Прав по-лесно се пие. Разрешава се да станеш. Никой няма да възрази по този въпрос. Можех да пия и първата чаша стоешком — традицията не е против това. Важното е чашите да са пълни. Важното е капка да не капне от скъпоценната брилянтна течност.

Блесна втората звездичка-красавица в потока от водка. Огнената благодат се вля в душата ми. Извънтяха счупените парчета. И на втория пагон се появи мократа и островърхата. Сега Кравцов си налива сам. Догоре. И всеки сам тихо си налива. Ръката ти е господар. Наливай, колкото искаш. Ако уважаваш Витя Суворов, ще си пълниш чашата. Не го ли уважаваш, наливай колкото искаш. Важното е да пиеш до дъно.

— Да пием… — смирено предлага полковникът.

В такъв момент не е прието да се говори за какво се пие. Да пием и толкова. Всички пият бавно и чинно. Всички пият до дъно. Само аз не пия. Сега аз имам право да ги гледам поред. Кой колко си е налял. Кой — пълна чаша, кой — две трети. Но всички бяха с пълни. И вече всички са пресушени. Сега и аз мога де се усмихна. Но широко. Защото по традиция аз съм все още старши лейтенант, макар заповедта да беше от вчера, макар днес да ми бяха сложили вече и новите звезди на пагоните.

Ето и Кравцов си изпразни чашата. Прокара я с малко водица. Сега трябва да последва ритуалната фраза:

— Полкът ни има попълнение!

Точно от този момент нататък се смята, че офицерът е получил повишение. От този момент аз вече съм капитан.

Всички се развикаха, разшумяха. Всички са усмихнати. Пожелания, поздравления. Сега всички говорят. Сега се смеят всички. Сега свършиха церемониите. Сега традициите са забравени. Започва офицерската разпивка. И ако истината е във виното, то днес тя е изцяло на наша страна. Тичай, Толик, към ручея. Тичай, Толик. Ти си най-млад от всички. Ще дойде, Толик, и твоето време. Ще дойде празникът и на твоята улица. Непременно ще дойде.

Жега. Прах. Пясъкът скърца в зъбите. От хоризонта до хоризонта — степ. Слънцето е бяло, жестоко и равнодушно — удря безмилостно в очите, като следователска лампа по време на разпит. Рядко тук-там — някое уродливо дръвче — разкривено от степните бури — нарушава тревожното еднообразие.

Добри човече, плюй, прекръсти се и се връщай в къщи. Няма какво да търсиш тук. А ние, грешниците, ще тръгнем напред, там, където опърлената степ се прекъсва от стръмния бряг на мръсния Ингул, там, където в трептящата мараня са се скупчили скелетите на караулните кули, там, където десетки редове бодлива тел са омотани около безнадеждно хилавите горички. Дървенцата са тънички. Листата им — сиви под дебелия слой прах. Може кулите да не са караулни? Може на геолозите да са? Може нефт да има? Какъв ти нефт, по дяволите? Кулите са с прожектори и с картечници! Много кули. Много прожектори. Много картечници. Значи, не сме сгрешили. Значи, че сме на прав път. На верния път сте, другари! Нататък. Жълти води. Ще дойде време и това име ще зазвучи толкова страшно, колкото Хатин, Освиенцим, Суханово, Бабий Яр, Бухенвалд, Киштим. Но още не е настъпило. И затова, чул страшното име, гражданинът не трепва. Не преобръща вътрешностите му и не го побиват тръпки. Пък и не само у гражданина, ами и у затворниците, които ги подкарват от станцията към кулите в една безкрайна колона, това име не предизвиква никакви асоциации. Мнозина се радват: това не е Колима, не е Нова Земя. Това е Украйна, дявол да го вземе, ще си поживеем, момчета. И няма скоро да научат — а може би и никога — че Централният комитет има пряка връзка с директора на „завода за глина“, на който им предстои да работят. Не им се полага да знаят, че всеки ден големци от Централния комитет звънят на директора на завода, интересуват се от производителността му. Важен е заводът, по-важен от Челябинския танков завод е. И хич не ви е провървяло, момчета, че ви карат насам. И не се радвайте на тлъстата дажба и на месната супа. Онзи, комуто започнат да падат зъбите и косата, ще го откарат на друго място. Този, който се сети, що за глина има тук — също набързо ще го отпратят. А ако ли пък всички вие там, в лагера, се разбунтувате, охраната в Жълти води е сигурна, пък и при нужда и ние ще помогнем. Имайте предвид, непосредствен съсед ви е най-големият учебен Център на Спецназа. Не си играйте с огъня. По-добре бавничко си умирайте, без много-много репчене… в „завода за глина“.