Виктор Суворов - Аквариум

Търкаля се по полето ревът. Из далечните оврази се търкаля, пресъхнали без дъжд, лае там ехото от нашия рев.

— Ще поработим ли, момчета? — пита маршалът.

— А-а-а! — реве Спецназ възторжено в отговор. Ще поработим значи. Ще поработим.

Ние работим. Работим денем и нощем. И вече не различаваш дните от нощите. Всичко се носи като сива виелица. Дневни скокове. Нощни скокове. Скокове от свръхмалка. Скокове от средни височини. Скокове с катапултиране, но това не е за всички. Скокове от стратосферата, но то също е за избраници. Съревнования. Съревнования. Съревнования. И отново скокове. Горчив прахоляк по устните ни. Очите — зачервени. Злобата иска да излезе навън. Понякога се стига до пълна апатия. И вече сгъваме парашутите без да трепнем. Набързо да ги сгънем и да поспим тридесетина минути. Да бяхме проверили сгъването още веднъж? Я да върви на… Учебни боеве. Напалм. Кучета. МВР. КГБ. Пак стрелби и пак скокове.

А смъртта е редом с нас. Не, не е взела никой под черните си крила. Но си е редом, старицата. Не дреме. В 112-ти отделен батальон проверяват нов парашут: Д-1-8. Лош е парашутът. Спецназите се страхуват от него. Не искат да скачат с Д-1-8. Нещо в него не е наред. На всеки сто скока има минимум едно преплитане на въжетата. Тук са и конструкторът на парашута, и изпитателите. Обясняват ни, че сме го сгънали неправилно, съхранявали сме го неправилно. А бе що не отидете всички на… ами ние ще се трепем. Един старшина от 112-ти батальон беше скочил, въжетата се оплели през купола, та ги беше прерязал със специалния нож. Добре се приземи. Меко. А на земята с вицове го посрещнаха: трябвало не да реже със замах въжетата, а да намери къде са пришити с копринен конец и внимателно да го изтегли. А пък старшината след подобен скок съвсем губи чувство за хумор. И запсува на майка шегаджиите. А заедно с тях и конструктора.

Смъртта е покрай нас. Ей там, зад онази ограда. Жълтите води са до нас. Концлагерите. Уранът. А значи и смъртта. Дали оттук не избира „куклите“ и „гладиаторите“ си всеки началник? Забранени зони. Кули за охраната. Парашутни кули. Всичко е едно до друго. Концлагерът и ние. Защо ли? За да ни плашат? А може би има някаква друга причина да държат главният учебен център на Спецназ до урановите рудници. Покрай концлагерите. Покрай смъртта.

И отново скокове. „Капитан Суворов. Този парашут го сгъвах сам.“ Първа операция. Закрепва се върхът на купола на „този парашут го сгъвах сам“. Готови ли сте? Скачаме. Напред. Напред. Напред. „Генерал-майор Кравцов. Този парашут го сгъвах сам.“ Дълго гледам тъпо към разписката на съседа ми, който приключи със сгъването. Нещо в тази разписка не ми е ясно. Нещо не е наред. Напрягам мъчително съзнанието си и изведнъж загрявам:

— Другарю генерал!

— Тихо, не вдигай шум. Да, Витя, да — и той се смее. — Само не вдигай шум. Аз вече 32 часа съм генерал. Ти пръв се усети.

— Поздравявам Ви…

— Благодаря.

— Пожелавам Ви много звезди…

— Недей да вдигаш шум. После ще пием. Сега не му е времето. Ех, дявол да го вземе. Съвсем се оплетох. Сгъна ли си парашута?

— И двата, другарю генерал.

— Сдай ги и двата.

— Слушам, да ги сдам — и като предчувствувам нещо, въпреки умората си, задавам излишен въпрос:

— Днес няма ли да скачам?

— Ти никога повече няма да скачаш.

— Ясно — макар нищо да не ми е ясно.

— Викат те в Киев. А оттам сигурно — в Москва.

— Слушам.

— За повикването не говори с никого. При оформянето на документите в строевия отдел ще кажеш, че повикването е от 10-то главно управление на Генералния щаб.

— Слушам — ревнах аз.

— Тогава довиждане, капитане. И — успехи.

— Капитане, има предварително решение на Генералния щаб да те спуснем с парашут в тила на противника за изпълнението на една специална задача — непознатият генерал ме огледа с тежък поглед. — Колко време ви трябва за подготовка?

— Три минути, другарю генерал.

— Защо не пет? — за пръв път се усмихна.

— Само да изтичам до тоалетната, три минути са ми достатъчни — и като разбирам, че може да не оцени шегата ми, добавям — Цяла нощ ме возиха дотук с автобус, никаква възможност нямаше там.

— Николай Герасимович — обърна се генералът към някого — заведете капитана.

След две минути и половина стоях отново пред генерала.

— Сега готов ли си?

— Готов съм, другарю генерал.

— За където и да е?

— В каквото и да е изпитание, другарю генерал.

— И не те интересува за къде?