Брам Стокър - Дракула

— Ела, мила… Ела при нас…

Уплашено се обърнах към нея, но голяма бе радостта ми, когато в красивите й очи видях ужас и отвращение. Това означаваше, че тя още не бе загубена, че все още не бе тяхна! Грабнах една горяща главня и размахвайки парче нафора, тръгнах към тях. Те бързо отстъпиха с ужасяващ смях и се стопиха сред мрака и снежната завеса.

Не след дълго започна да се съмва и аз понечих да подложа мисис Мина на хипноза, но тя се оказа толкова дълбоко заспала, че въобще не можах да я събудя. Отидох да видя конете и ги намерих всички до един мъртви. Днес ми предстоят много неща. Ще изчакам слънцето да се вдигне високо, защото ще ходя на такива места, че неговата светлина ще ми е нужна, за да ми вдъхва повече смелост.

Ще се подкрепя с една здрава закуска и след това ще се впусна в страшното си начинание. Мисис Мина продължава да спи…

4 ноември. Произшествието с лодката ни бе удар за нас. Ако то не беше се случило, щяхме да сме настигнали тежко натоварената и тромава лодка на графа и сега Мина щеше да е спасена. Тръпки ме побиват, като си помисля, че се намира из онези злокобни места. Снабдихме се с коне и продължаваме. Държим оръжията си в постоянна готовност за стрелба. Как бихме искали Морис и Сюърд да са с нас.

5 ноември. На зазоряване видяхме група цигани, които бяха подкарали една каруца откъм посока на реката. Тихият, но безспирен снеговалеж продължава и във въздуха витае някаква странна натегнатост. От далечината се дочува вой на вълци; снегът ги е накарал да слязат от планината. От всички страни сме заобиколени от опасности. Ала ние ще продължим напред в неотклонно преследване на целта си. Яздим към смъртта, ако и да не знаем кога и къде ще ни връхлети тя…

5 ноември. Оставих мисис Мина заспала в светения кръг и поех по пътя, водещ към замъка. Ковашкият чук, който носех от Верещи, ми влезе в работа; въпреки че портите бяха отворени, счупих ръждясалите панти, та да не може по-късно излизането ми да бъде злонамерено възпрепятствано. Воден от спомените си за прочетеното в дневника на Джонатан, лесно намерих посоката към параклиса, защото знаех, че там предстои главната ми работа. Въздухът бе възтежък и на моменти ми се повдигаше. До мен продължаваше да долита далечният вълчи вой.

Не се бях осмелил да доведа бедната Мина, а и знаех, че в светения кръг е извън обсега на вампирите, ала се опасявах от вълците. Но в края на краищата вълците бяха за предпочитане пред участта човек да легне във вампирски гроб!

Продължих диренето си. Знаех, че ще намеря поне три „обитаеми“ гроба и ги търсих неуморно, докато не попаднах на единия от тях. Жената почиваше унесена във вампирския си сън, наглед толкова пълна с живот и чувствена красота, че потръпнах от острото усещано, че ще извърша убийство. Не трябваше да се бавя, тъй като, предполагам, в миналото е имало немалко мъже, проявявали колебание при такива обстоятелства, за да попаднат постепенно под чародейството на подобно същество, докато то се събуди при залез-слънце и им поднесе сластните си устни за целувка. Така и аз вече започнах да усещам, че ме обхваща странна омая. Може и да беше от естествената нужда за сън или от задухата, но бавно се потопявах в нещо като вцепенение, от което ме изтръгна един нежен и протяжен стон, изпълнен с тревожност и достигнал до мен незнайно откъде. Сепнах се, тъй като той отекна в главата ми като фанфара и в него разпознах гласа на мисис Мина.

И тогава трескаво се впуснах в изпълнение на страшното си дело. След като извърших нужното с тази красавица, веднага намерих и гроба на другата тъмнокоса. Този път не се загледах в нея, както при предишната, от страх да не попадна отново в плен на познатата вцепененост. Бях бърз и точен в действията си. Продължих да търся и в един каменен гроб, по-висок и широк от останалите, какъвто е обикновено предназначен за някой многообичан, намерих русокосата. Тя бе тъй ослепителна в хубостта си и тъй сластна на вид, че усетих, че в мен с неподозирана сила се събуждат някои позадремали вече чисто мъжки вълнения. Ала слава богу, смогнах да призова цялата си воля и със заучени вече движения да потретя кървавия ритуал.

Кръвта ми се смрази, приятелю Джон, като си спомня цялата тази страховита касапска вакханалия! Да не беше мисълта за многото други застрашени хора и най-вече за ориста на Люси и Мина, нямаше да ми стигне кураж за онова, което направих. Нямаше да мога да издържа на пронизителния писък, който отекваше всеки път, когато колът пронизваше сърцето на някоя от тези полуживи вещици, нито на гледката от техните силни гърчове, нито на вида на бълбукащата от устните им кървава пяна. А когато с големия нож отрязвах главите им, телата им се разпадаха на прах, като че ли за пръв път от векове, на смъртта даваше най-сетне възможността да каже: „Тук съм!“