Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Дълго време преминах да обсъждам тоя въпрос, но никъде не можах да намеря слабото му място. До такава степен паднах в униние, щото започнах да завиждам на злочестите си другари за тяхната съдба, която ги отърва да не мислят вече за нищо на тоя свят, т.е. аз захванах да се разкайвам, защо отпуснах добрия случай и не дочаках смъртта си с тях заедно. Часът три можеше да има по турски, почти полунощ, а не смеех още да се мръдна от клонищата на моя спасител. Имах слабостта да си въображавам, че едно подхлъзвание на крака ми ще бъде чуто и вадено, че всичката гора има очи и уши.

Най-после аз слязах от бука, което слизание трая няколко минути, защото на всяка стъпка се ослушвах „да не идат“. Пушката си оставих закачена горе на дървото. Нямах вече от нея нужда, защото тя престана да бъде вече пушка, откак я потопих във водите на Свинарица. Тя беше чифте с капсули, пълна вътре с книжни фишеци, барутът на които беше се преобърнал по всяка вероятност на вакса. Седнах до дънера на моето дърво и изново се впуснах да планирам. Иска ми се да тръгна по някоя посока, а букът не ми се оставя, боя се да не би през две крачки да чуя гласовете: „Вурун!“, „Тутун!“ Прекръстих се набожно няколко пъти, предъвках из зъбите си една-две молитвици и потеглих надолу из урвата, пак към р. Свинарица. Два пъти прекрача, а три пъти се спра да се огледам наоколо си да се ослушам да няма някаква врява, като че отивах да крада и дебнех между заспали хора. Урвата бе непроходима, а нощният мрак — убийствен. По земята натъркаляни сухи изгнили клонища, които издаваха светлина като светулки, а по-нависоко — гъста като сертме гора. На земята трябва да внимаваш да се не препънеш о препречения клон, а напредя си трябва да отваряш път с две ръце, да ти не извади някоя вейка очите!

След няколко крачки пътувание от бука аз се намирах в такъв един зандан, отгдето се не виждаше ни небе, ни изход, ни каква-годе посока. Докато се вардех да не настъпя на земята някоя клечка, да не произведе шум, изтърсих се из един бряг като кълбо, така стремително, щото подире ми хукнаха да пътуват десятина още камъци-спътници. Тия произведоха шум, който по всяка вероятност можеше да разбуди не само една стража, поставена на пусия, но и заспалите даже животни. Болки никакви не се усетиха от това падание, но сила, кураж и надежда се разбиваха окончателно, мисълта, че ще да можа да избягна грозната участ на другарите си, се помрачаваше от минута на минута, И седнах втори път до друго едно дърво, подгънах убитите си колене и крака и почнах преговори с неумолимата балканска действителност. Намислих да остана на това място още за няколко време, но по-сетнешни някои обстоятелства ме разбиваха като трескавица. Първо, обстоятелството, че скоро ще да се съмне; второ, че любопитни и наежени потери ще да се стекат заедно с изгряванието на слънцето, за да присъствуват при тържеството на малкото мостче; третьо, че благодетелят, бачо Вълю, ще да пусне говедата из урвата, които, щом се подплашат хитрият старец ще да запее Янкината песен ; четвърто, най-после, че гладно се не стои, и пр., и пр.

И заигра тогава кръвта, сърце трепти, иска да изхвръкне, мозък се пука, а следствия никакви… В това същото време нагоре по леглото на реката се зачу някаква си необикновена врява, ехото на която се раздаде по всичките околни долини, дотрогна се и до моето въоръжено настроение. Тая врява не беше друго нищо освен виение на вълци, които аз познах като гласа на най-ближния си благодарение на моята овчарска практика!… Между техните гласове, себе си и неизстиналите трупове на ония, с които преди минута и половина стоях лице срещу лице, аз почувствувах някакво си сходство, нещо ближно и възможно, нещо ужасно, страшно и бог знае какво още… И се уплаших аз тогава не на шега, познах своето ничтожество пред всичките тия несъкрушими стихии. Дойдох до това заключение, че освен да се убия, друго никакво спасение не ми остава. Извадих револвера си и го приготвих само да го побутна и да гръмне. Реших, че най-добро е да се ударя в устата. Когато го наближих вече до устата си, то ръката ми започна да трепери, други умове захванаха да пътуват из главата ми и аз бях принуден да сложа пак настрана студеното желязо. Поех го втори път и реших, че като изчета до сто, тогава ще да натисна да изгърми. Когато преминах числото 60 и наближих до 80, то пак ми се размъти мозъкът. Разни мисли и възпоминания се явиха, за които трябваше дълго време да ги решавам, па тогава да изпълня страшното решение. Родителите си например, на които и имената бях забравил даже в разстояние на седемгодишен скиталчески живот, сега се изправиха напредя ми и като че ми говореха за лошите последствия на моята постъпка.