Захари Стоянов - Записки по българските въстания

— И четиримата души на едно място ли паднаха, или някой от тях можа да избегне, дядо Въльо? — попитаха другарите.

— А че както се научих, Хаджи Георги, бог да го прости, остана на мястото си; попът се нарани; един сърбин или черногорец имаше, хванаха го на втория ден; а друго едно сухо имаше, пребиха го подир една неделя къде Шипково — отговори дядо Вълю.

Дружината не можеше да се удържи вече от смях, защото сухото , за което разказваше старецът, бях аз, който стоях насреща му.

— Ще рече, никой от тях не можа да остане жив? — възрази Ибришимът.

Дядо Вълю потвърди, без да си вдигне очите от земята.

Както виждат читателите, които знаят вече много добре как стана работата, старецът лъжеше на пропала. Другояче той не можеше и да стори. Десят деня да го питахме наред, все същата история щеше да повтаря; затуй нямаше за какво да се бавим и преструваме. Гено почна:

— Дядо Въльо, ето каква е работата — каза той. — Ние знаеме всичко как е станало, затуй ти си кажи правичката, за да те прости и господ, па и ние, ако си съгрешил нещо. Ти си прост човек, от мъки и страх нямало е що да сториш. Станалото — станало, бог да прости умрелите. Негова милост, който стои насреща ти, е онова сухото , за което ни разказваш, че било утрепано към Шипково. Погледни го добре, да видим ще ли можеш да го познаеш? Той ни доведе тука на това място.

Излишно е да разправям изтънко за впечатленията и смайванието, които претърпя старецът от тия думи. Аз вярвам, че той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако ние всинца бяхме го нападнали с камъци и дървета. Той трепереше напредя ни, но това бе само бездушна сянка, без чувства и съзнание, две думи не беше в състояние да свърже. За да се окопити, на мен идеше вече редът по право да сторя това. Поех думата и съвсем меко и приятелски описах на стареца всичките обстоятелства на първата ни среща преди десят години. Той слушаше и трепереше; там, гдето излизаше вече наяве неговата предателска рол, дружината се обаждаше да каже, че такива били времената тогава, нямало какво да стори дядо Вълю. За да си промени сцената, поканихме тоя последния да отидем на самото място на престъплението и ни разкаже подробно: где е паднал Хаджи Георги, где са стояли турците, где се е скрил той, когато загърмели пушките, и пр.

Никакви следи. Ни местенце, ни гроб, ни кръст, както казах. Пусията е била оттатък реката, на 5–6 крачки от брега. Два паднали бука, прострени на няколко крачки, са били опората на потерята. Зад тях налягали турците и си отправили пушките към мостенцето. Всичките били на брой 16 души. Единствени следи, че на тава място е убит един български войвода, са околните букови кори, нацепени и одраскани от куршумите на потерята, които подир десят години бяха зараснали и образуваха само малки вдлъбнатини, като копанки. Благодарение на стареца — той ни обърна вниманието на това.

На един от тия букове написахме датата на събитието и неговия герой. Решихме да поставим кръст на насрещния бряг, който да се вижда от пътя. Сам дядо Вълю се натовари с тая работа. Хвърли си абата, поплю си на ръцете, прекръсти се и с голяма ревност и сърце почна да работи. Никой му не казваше зла дума, захвана малко по малко да дохожда на себе си и да се уверява, че нищо зло няма да му направим. Когато побихме вече кръста, дядо Вълю се отстъпи настрана и почна да струва поклони до земя.

— Помоли се на Георгя, да те прости! — каза му Генов.

— Георги, прости ме, чедо! Съгреших! Моли се богу за моята черна душа — говореше той и следваше да целува кръста и прави поклони.

Подир всичко това старецът стъпи вече съвсем на друга почва. Той не трепереше и не се боеше вече, като че да бе излязъл сам Георги от гроба и му каже, че го прощава.

— Десят години време аз съм бил изгубен човек, никому нищо не бях казал, сън не можех да спя — следваше да говори той. — Сега ми олекна вече, като че се изповядах и причастих. Бийте ме, колете ме, все едно ми хваща вече!

В своя свободен разказ той не можеше да отрече предателството, особено завежданието ни на мостенцето. Каза даже, че когато за последен път дошел да ни вземе от усоето и ни заведе на касапницата, не само че бил изпратен от потерята, но и един от тях, Менчо Ибрахимов от с. Градишница, бил пратен да го следи отстрана. Тоя Менчо вървял отстрана, без да го видим ние, разбира се, и ако дядо Вълю не ни бил повел към пусията, щял да изгърми и го удари. Той се оправдава, че сторил всичко това от зор, от бой и от мъки. Според думите му на втория още ден башибозуците докарали при него Нея, който ни доведе най-напред при него и който казал на башибозуците: