Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Кои са били причините, които са подействували най-много върху черната душа на нашия благодетел? Кога и по кой начин се е срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Какви награди му са били обещани за тия услуги и пр.? Аз не съм в положение да зная. Мога да кажа за положително това обстоятелство, че той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото местенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо не са ни нападнали турците в пещерата, аз не зная. Че бачо Вълю е бил принуден от някого да ни предаде против волята си и желанието си, аз не вярвам. Стотина средства имаше на негова ръка да не извърши той това. В разстояние на три деня той свободно можеше да ни каже да се махнеме от главата му и работата беше свършена, а не да ни пее песента на Янка. Нека читателите четат по-долу самите оправдания и на предателя.

Дядо Вълю остана жив и след освобождението ни. От различни влечения и чувства на възпоминания аз желаех дълго време и местността при мостчето да посетя втори път, и бача Въля да видя. Интересно беше, било как той ще да ме погледне, било, от друга страна, неговите оправдания и обяснения по предателството. Едвам подир десят години, на 10 септември 1886 г., бях честит да видя това дяволско мостенце, гдето нарочно отидох. В Тетевен, гдето престоях един ден, разказах на приятелите както за случката, станала преди десят години в тяхната местност, така и за намерението си. Знаеха тия шат-пат за скръбната история на мостенцето, за участието в нея на дяда Въля и на Нея, за попа с дългата брада (отец Кирил), за Бенковски, който, не зная защо, в цялата околност е наречен Хаджи Георги, и пр., и пр. Но подробностите, които чуха от мене, бяха им съвсем непознати. По тая причина те се заинтересуваха твърде много и пожелаха да ме придружат на другия ден до самото място, като вземат и някои предварителни мерки относително дяда Въля.

Освен че го познаваха мнозина, той беше и нещо като служител на кметството в Тетевен, надзорник или пазач на мостовете по Рибарица. Началникът му, кметът Влаевски, още от вечерта му изпрати известие да се намери на еди-кое място и да налови риба пъстърва, защото ще да отиде той с началника и с инженерите! Около 15–20 души на коне, с оръжие и с жандарми: околийският началник Зографски, съдникът Змияров, К. Генов, кметът Д. Влаевски, Ст. Врабевски, А. Тепавски, А. Басаров, В. Попишков, Климент Спространов, М. Ничев, И. Урманов, Ст. х. Иванов и много други, потеглихме за Кървавото езеро, т.е. за мостенцето.

По пътя ни за последното това място, на два-три километра далеч от него, при моста „Басарин“, ни чакаше дядо Вълю. Отдалеч още можах да го позная по движенията, макар между първото ни запознавание и сегашната среща да стърчаха цели десят години. Вижда се работата, че важните приключения и събития, в които тоя старец играеше най-сериозната рол, да бяха го втълпили в паметта ми и с най-дребните подробности. Пък и той, дърталакът, как не беше се изменил в продължение на толкова години нито на иглен връх! Същото лице, същата живост и пъргавост, с тая само разлика, че в 1876 г. мустаките му бяха изпъстрени само с бели косми, а сега бяха съвсем поснежени. Балканската природа и нейните студени извори не така скоро бръчкат лицето и подкосяват ставите на колената. Мен ми се стори още, че той е облечен и със същите дрехи, калпак и аба, които носеше и тогава. И чибучето, което стърчеше от пояса му, приличаше на онова, което ни даваше да пушим, когато му бяхме на гости в 1876.

Щом наближихме до тоя герой на деня, дружината се струпа до мене да види и чуе какво ще да му кажа, какво впечатление ще да ми произведе той. Съгласихме се помежду си никой нищо да му не загатва за минали работи от 1876 г., напротив, да му покажем, че целта на пътуванието ни е твърде обикновена, по въпроса за пъстървата риба да говорим повече. Твърде бе възможно, че ако хитрият старец досетеше, че толкова хора са тръгнали да пътуват повече по неговите работи, можеше да избяга или друго нещо да направи. Всички го поздравиха твърде весело, попитаха го за таягодишното изобилие на пъстървата, а той, с отложен калпак в ръката, отговаряше със свойствената нему любезност, вадеше от торбата си по-големите риби, за да ги показва. Казаха му да върви подире ни нанагоре по реката , гдето ще да изберем някое хубаво място за спирание и там ще да стъкнем огън.