Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Тия признаци обаче човек можеше да отдаде на следующите две обстоятелства: първо, на всекодневния дъжд, който измиваше и заличаваше всичко, и, второ, че мястото — като пусто едва ли в едина месец можеше да се случи двама-трима души да минат по тоя мост. Преди да стигнеше обаче до края му, дядо Вълю се обърна наназад и след като ни изгледа, спря се на едно място и посочи с кривака си, който носеше в ръка, към една планина, която стърчеше напредя ни.

— Видите ли, момчета, там оня баир, над който се вие мъглата? — каза той.

Ние, любопитни да чуеме какво ново ще да каже багодетелят ни, натрупахме се наоколо му и си срещнахме главите една до друга.

— Ако, е рекъл господ, през тоя баир ще да преминеме довечера — прибави той. — Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече.

Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на лъскавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо като куршум. Бреговете й от двете страни имат височина по няколко аршина. На това място, гдето я минувахме ние, гората беше дотолкова гъста, щото над главите ни се образуваше свод от заплетени клони, който представляваше покрита чаршия. Дордето преминем по местенцето, всеки си държеше пушката хваната през половината, за да пази равновесие.

Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

— Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня — отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна… Тия са последните негови думи!…

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!…

— Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр.… — бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! …

Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!… Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана — и гласовете „вурун“ и „тутун“ — всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери … Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.

… Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно — така също не съм в положение да уверя. Докато се подема да стъпя на краката си, няколко минути останах в нейното буйно течение. Трябва да ви кажа и това, че на гърба ми имаше мушама, закопчана и застегната, която още повече пречеше на свободните движения, а и водата на Свинарица по причина на дъждовете беше могуществена. Имаше още на гърба ми: чанта с фишеци, които тежаха до две оки, телескоп, револвер и пр. Дордето си освободиш едина крак, другият изгубва равновесие и хайде пак по очите. Дордето подойдеш малко в себе си и захванеш да размисляваш, че ние сме жертва на гнусно предателство от страна на благодетеля си бачо Вълю — новото препуквание на пушките и грубата команда пак ти объркат мозъка. А куршумите пищят ли, пищят!… Най-после достигнах заедно с течението до един клон, на който поисках помощта с двете си ръце. Докопах се до левия бряг на реката и яростно забих десятте си пръста в брега, по който почнах да пълзя като дива котка. Или брегът беше много стръмен, или на мен се стори така, но преди да изляза на равнината, няколко пъти се връщах наназад по очите си, с краката надолу.