Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Стрелата на дяда Въля удари на място. Той знаеше, че от три деня насам ние бълнувахме постоянно Троян, т.е. там да отидеме, което желание още повече трябваше да се увеличи, като чухме за развяването на 12-те байряци в Софийско поле. Следователно, освен че ние приехме неговото предложение безусловно, да се упътиме към Троян, но още се и радвахме отгоре, думи не можехме да намерим, с които да му благодарим, наричахме го свой баща, избавител и пр. Като не бяхме хапвали още от сутринта, преди да се отправим за път, помолихме го да ни донесе малко хляб от колибата…

— Не е потребно, момчета, да ходим да си губим времето за такива дребни работи — възрази водачът ни. — Както ви казах, кошарата на зетя е една крачка оттука. Там ще да похапнем.

— Намира ли се при него едно-друго за ядене? — попита го някой от нас.

— Всичко. И сланина даже, мисля, да има, но я държи скрито, да я не видят кучлаците, че после го смазват.

— Да вървиме! — каза Бенковски.

— Да вървим! — извикахме ние и бързо-бързо започнахме да се стягаме за път, кой цървула си връзваше, кой пушката си преглеждаше, а о. Кирил четеше нещо настрана, по всяка вероятност някой подходяща молитвица и пр.

— Като ви гледам с тия кучи крака (оръжия), и мен ме хваща страх, момчета. Не е ли по-добре да ги оставите поне днес, па после пак си ги приберете — каза дядо Вълю, като видя, че си прегледваме оръжията. — Санким, то остава пак ваша работа.

Ние отговорихме и сега на благодетеля си, че оръжието си не даваме.

В няколко минути ние бяхме вече готови за дълга пътя, а Вълю се безпокои нещо. Докато той беше весел пред малко време и имаше кураж да пее Янкината песен, сега, когато радостта му се разделяше и от нас четирма ни, той захвана да се бои, потът на челото му се увеличаваше, сякаш че на тръни седеше, искаше му се да каже нещо, а не може, с една реч — мъчеше се в себе си, когато ние бяхме весели, като че отиваме на сватба.

— Е, сега дойде ред да му чуеме името… — каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.

— Какво име ? — попитахме ние.

— Санким, какво ще да ми платите за труда — повтори старецът още по-засечено.

— Ризите ни от гърба, дядо Въльо, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем — отговори Бенковски.

— Аз зная, но рекох да ви напомня.

Единадесят или най-много единадесят и половина по турски можеше да има часът вечерта, когато ние потеглихме от мястото, гдето ни намери благодетелят ни. Той се изправи напредя ни, прекръсти се няколко пъти, целуна ръката на о. Кирила и тръгна най-напред. В същото това време такъв силен дъжд плисна да вали, щото за малко време из стъпките на говедата се образуваха малки локвички, а хоризонтът потъмня, като че да беше се мръкнало вече.

Ние следвахме надолу из урвата към реката, називаема Костиня, или Свинарската. Вървехме из една тясна пътечка един по един, най-напред благодетелят ни, подир него Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз най-наподир. Помня, че от лява страна на тая пътечка имаше някакви си стари кошари, които изглеждаха доста подозрителни, та по тая причина всинца си извихме главите да изгледаме тяхната вътрешност. След като вървехме из тая гориста пътечка нещо около 10–15 минути, ние слязахме вече от урвата на равнината. Напредя ни лежеше зелена ливада, посред средата на която минуваше път, нещо, което не ни направи добро впечатление, защото ние нямахме работа с пътищата. На другия край на ливадата, гдето тече горепоменатата река, пак се захваща гора или противоположната урва, която до половина се виждаше само, а оттам нагоре беше облечена в мъгла. Надлъж ливадата беше доволно голяма, по тая причина не от един път се решихме да я нагазиме.

— Бе не бойте се холам, момчета! Кой дявол ще да ви види? — каза благодетелят ни и захвана да крачи напредя ни из росната от дъжда ливада.

Ние последвахме подиря му в същия порядок, без да разменим помежду си две думи. Време ли беше за подобни съвещания! Аз не зная какво са мислели тримата ми другари за това явно пътувание посред голата поляка; но за себе си можа да дам отчет, че не ме радваше твърде тая непредпазливост на дяда Въля. Главата си не смеех да подигна, когато се намирахме в ливадата, за да не гледам на непрактичната околност, която още толкова ме плашеше. Мислех да се скарам с другарите си, загдето постъпяхме така не по хайдушки, но си задържах правото за по-после. Доближихме се на 5–6 крачки до левия бряг на реката, който беше покрит с дървета и гъста шума. Че има там наблизо река, ние можахме да узнаем само от нейното балканско хучение, защото леглото й се скриваше от високите й брегове и гъстата гора наоколо. Преди да видим бистрото лице на реката Костиня, ние съгледахме напредя си моста, по който трябваше да преминем. Тоя оригинален мост се състоеше от две издялани дървета, на широчина около една педя, препречени над реката от едина край до другия. Най-странната оригиналност на тия мостове се заключаваше в това, че никакви следи от човешки крак нямаше ни по тревата наоколо, ни върху самия мост, повърхнината на който беше чиста и гладка като огледало.