Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Отец Кирил каза, че бил родом от Сопот, от фамилията Кьориванови или Караиванови — не можа да помня добре. Както той, така и Стефо далматинецът разказаха своя живот доволно напространно: но кой да помни оттогава — цели години са се изминали.

Разказваме си ние един на други патимите, а слухът ни все настроен към бачо Вълювата кошара. Слушаме ние с убийствено нетърпение няма ли да се чуе неговият ангелски глас. Най-после часа къде 10½ по турски вечерта всяко подозрение и съмнение трябваше да изчезне окончателно. От долня страна към реката гласът на стареца се зачу по едно време. Той викаше и хокаше на говедата твърде спокойно, караше им се, че бързали много, че били лакоми, че не го слушали и пр., и пр. На нашите полуубити и отчаяни лица изново блясна надежда и радост. Можете да си въобразите до каква голяма степен трябваше да се увеличи тая радост когато дядо Вълю млъкна по едно време и не след много гласът му се раздаде из усоите. Той пееше песен народна и хайдушка още, ако щете, от всичкото си гърло. Ето един куплет от тая песен:

и пр.

Като как би се отражила тая песен на вас, читатели, изпеена от страната на онова лице, което най-много трябваше да бъде предпазливо, което до вчера трепереше да не сме произвеждали шум? Аз вярвам, че всеки от вас би въздъхнал свободно, всеки би помислил, че работата отива на добро, защото инак тоя опитен старец с бели косми на главата никога не би си позволил да свика башибозуците със своята песен. Това същото направихме и ние. Щом първото ехо на песента достигна до нас, ние се спогледахме един други с нетайствено вътрешно задоволствие и без да му мислим много-много, оставихме първите си позиции, заняти от по-напред, които да пазиме с пушка в ръце — нямаше защо.

— На добър час да бъде, момчета — каза отец Кирил и мисля, че се и прекръсти в същото време, като да искаше чрез това да благодари някому. — Чувате ли гласа на дяда си? Той е усетил нещо, та затова пее, за да ни развесели още отдалеч. Нека господ и свята Богородица ни бъдат на помощ.

— Може най-после да е поработила и нашата чест — каза Бенковски с по-смел тон, който ми припомни Белово и Еледжик. — Тая нощ аз видях твърде лошав сън, който не зная на какво да отдам, при всичко че твърде малко вярвам в бабините деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото…

— Жената значи понякога радост и че ще да получиш добри известия — забележи Стефо далматинецът.

— Но и много пъти тя означава и синджири — потвърди отец Кирил.

Но ето че преднината на говедата пристигнаха вече до нас, които, ненаучени из планината да гледат много хора освен своя господар, щом ни съгледаха, вирнаха глава нагоре, започнаха да реват и с подигнати опашки хукнаха да бягат из букака, като сърни.

— И говедата бягат от нас — забеляза о. Кирил, Дядо Вълю им привика на своя език, изхока няколко пъти и пак замълча. Нашето нетърпение да видим по-скоро святия старец, балканския си господ, от минута на минута ставаше по-мъчително. Горехме ние от желание да го видим и попитаме защо той пей, когато всички плачат, когато и по неговия старчески гръб се сипеха всеки ден почти башибозушки удари? Закашли се той по едно време — нарочно, разбира се, за да ни предизвести за дохожданието си, — заплющя и запъшка, а нашите погледи се стремяха към един дебел бук, посока отгдето трябваше да се подаде благодетелят ни. Както казах, ние го чакахме като ангел-спасител, та затова и не стискахме толкова сърдечно дръжките на оръжията си. Това би било безсъвестно от наша страна.

Най-после лицето на стареца светна между зелените шумки. Заморен и запъхтян, гдето тичал надолу-нагоре подир говедата, той едва пълзеше въз урвата към нас с калпака си в ръката.

— Усетихте, машалла, че има за пред кума нещо! — извика той още отдалеч, като ни видя, че сме излезли от долчината, гдето ни беше оставил и се припекувахме на слънцето, което едва-що се беше подало измежду облаците.

От най-напред той се мъчеше да покаже, че е весел, изказа още няколко думи на смях и шега, като човек, който няма за нищо да мисли и от всяка страна е обезпечен. Но отведнъж лицето му прие сериозно настроение, изкашля се важно, опъна, колкото му е сила, от късото си чибуче, което взе от ръцете ми, защото от по-напред беше го оставил нам, и каза: