Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Ние шибнахме конете напред, а героят ни последи по крака, като каза, че той имал тъдява такива прави пътечки, през които твърде скоро ще да дойде. Тия пусти „прави пътечки“, с тях той лягаше и ставаше и когато ни водеше на местенцето! Дружината изкара мене нанапред, аз да ги водя и им покажа мястото на убийството, а тия да мълчат; това се правеше за любопитство, да видят тия, както и аз сам, ще ли мога да сполуча и позная мостенцето, понеже то не съществуваше вече; в десятте години разстояние местността се беше много преобразила. Но долините, планините и други още предмети стояха още. Ръководим от тях, аз можах да позная всичко още отдалеч, гдето и заведах другарите. Никакви следи нито от мостенце, нито от кости и гробове, обикновени сипеи и брегове на планинска река, обраснали с буйни букове. Бяхме разгледали вече околността, когато се подаде из шумака обръснатата глава на дяда Въля. Впечатленията, заградени от всичките предмети на 1876 година, бяха страшно наказание!… Липсуваше само местенцето и гърмежите на башибозушките пушки!

Дядо Вълю ни свари на мястото на престъплението, гдето се е казало. Жегна го него, нямаше що да се двоуми вече, че тия хора са дошли да търсят и преглеждат стари сметки. Той изгуби и ума, и дума, затрепера като есенен лист, при всичко че никой му не бе казал още нищо, никой го не беше запитал по тая неприятна за него работа. За да не нападаме така ненадейно на хванатата вече жертва, оттеглихме се малко настрана, накладахме огън близо до реката под райската букова сянка. Едни се приготвиха да пекат риба, други се натъркаляха по зелената морава, трети запяха, четвърти загърмяха на нишан, а стъклата с ракията и бъклиците почиваха в края на реката като даначета — с една реч, всичко отиваше така, щото да даде сърце на дяда Въля. Но дядо Вълю, стар таласъм, лъже ли се? Четири-пет души от един път по начин съвсем комшийски го поканиха да седне насреща ни, да напълни чибучката, да си почине и сръбне една преварена ракийка. Няколко кутии с жълт тютюн се отвориха напредя му, блокираха го и две-три стъклета, но гърба на стареца, пълен с оси и с игли, хрумна му вече нему на ума онова, за което би желал през целия му живот да го не питат. Пое една от кутиите да си напълни лулето, но ръцете се отказаха да му служат, тютюнът наместо в лулето падаше на земята. Той трепереше цял-целниничък, никого в очите не поглеждаше, две думи не можеше да свърже, а потът валеше от челото му.

— Скачаш ли, дядо Въльо скачаш ли! Или захвана да не ти държи кръста? — попита един от другарите с такъв тон и поза, като че три деня е дошел да прави моабет с дяда Въля.

— А бе, дядо Въльо, като си се скитал толкова години по тоя балканлък — запита го хитроумно К. Генов, — не ти ли се е случвало да те нападнат някога турците, да те бият, обират и мъчат?

— Колко, колко — чет няма — отговори дядо Вълю и метна крадешком един поглед на присъствующите.

— Ами комити по тия места изпадвали ли са? Казват, че тъдява им било пътят за Сърби и за Дунава — повтори Генов.

— Шат-пат допадваха, ама рядко; правият път им е по Горньото било — каза дядо Вълю и треската го усили още повече, защото можа да разбере той, че малко по малко разговорът ще да падне на местенцето.

През всичкото това време аз немеех на мястото си. Следвах само да наблюдавам на стареца, без ни най-малко злоба за миналото; но неговите мъки почнаха да ме възмущават, съжалих го и сбутах Генов да бъде по-кратък в изпитванията, да се приближи към главната цел.

— Чувал ли си нещо, дядо Въльо, за войводата Хаджи Георги 106, или Бенковски, и за игумена с дългата брада, които преминаха тука, хе-е, откъм Панагюрище? — пое думата и попита кметът Влаевски. — Где убиха тях, не знаеш ли къде им са гробовете? Ние сме чували, че тъдява близо върху един мост ги ударили.

— Все може да е дочул нещо за тая работа дядо Вълю — допълни друго едно лице от дружината.

Клетият дядо Вълю, за да се намери на работа, побутваше главните на огъня. От страх и от замайвание той си накладе на огъня късото чибуче, което един от нас извади и му го подаде в ръката.

— Знам, знам… чувал съм… — обади се дядото с мъртвешки глас. — Тях ги доведе Нею бросенецът откъм Черния Вит и той им изеде главата — каза старецът …

— Господ да го убие такъв проклетник и издайник! — се обадиха няколко от слушателите.

— А близо ли е онова място, гдето тия паднаха? — попитахме ние твърде невинно.

Дядо Вълю изгледа всинца ни наред, а после се обърна неволно към местенцето и произнесе: „Ей тука!“ В един глас го помолихме всинца да разкаже, каквото знае, за тая работа, да се не бои, защото ние знаем, че той е невинен във всичко. През куп за грош той разказа как тия хора, четирма души, с Хаджи Георгия и с попа, изпаднали при Нея от с. Бросен, как той ги взел да ги води към Троянския манастир, а по-напред известил на башибозуците, които ги вкарали на тая пусия при мостенцето и там ги ударили. Сам той, макар и да не знаел нищо, но Нею го наковладил на Хаджи Люзгяра, който му свалил около петдесят тояги.