Захари Стоянов - Записки по българските въстания

А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам — в София. Свещеник Христо Павлов е бил повикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българския войвода. Тя била турена в една конска торба, била се вече разложила и свещеникът я заровил с торбата заедно в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря само, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото — в Тетевен, а главата — в София!…

Парите ни, които о. Кирил носеше в дисагите, няма съмнение, че ги взеха турците, които ни нападнаха. А поибренският кръст, който се носеше пред четата ту от поп Неделя, ту от о. Кирила, така също бил занесен в София заедно с главата. После го изискала от Махзар паша българската община в София, която го и предала пак на поибренската черкова, гдето се и намира до днес. Подир освобождението той бил взет от София тържествено от една депутация. На долнята му част е прибавено и написано в София още следующето:

„Московското и Петербургското Славянско Общество украсиха настоящшт кръст за памят на оная велика роль, коятс той е имал в съдбинитя на България. С тоя кръст свящ. Недельо от с. Поибрене и настоятелът на Т. Пазарджiйскiйт монастир «Св. Никола», Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното възстанiе на 20-ий Априлий, 1876 год. в Панагюрище под предводителството на Бенковскш, когото турците убиха в бой и главата му ся пренесе и погребе в София. Настоящийт кръст ся зе от турците по ходатайството на Софийския митрополит Мелетий и сега в 1878 год. ся връща в с. Поибрене във Филипополската Област в слава всемогущаго Бога и радост на воскресналата Болгария.“

И така, Бенковски умря в сряда на 12 май, часът на 11½ вечерта по турски. Как постъпиха турците с неговите смъртни останки, читателите са видели и ще да видят по-нататък. Засега аз го оставям да лежи на зелената морава, защото повече не съм в положение да кажа, и ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение. Мисля, че анахронизъм ще да направя, ако си прекъсам разказа от върха на дървото и не обадя как слязах от него и как въобще излязах от балканския океан. Въобразявам си да предположа, че и птица да бъде човек, пак ще да заинтересува своите слушатели в по-нататъшните си приключения. А най-после да ви обадя и това, нужно е да имаме и малко признателност , толкова потребна и разпространена в днешно време 107към едно лице, от устата на което чухме много и много. До Троян, или по-добре до троянските колиби, има само 6 часа разстояние от нашето дърво, следователно ние ще да бъдем сами до това място, а после вече се събираме с други хора и разказът ни пак приема обективна форма. Прочее, две минути още търпение, обещавам се, че ще да бъда кратък.

Нямаше вече никакво съмнение, че аз се отървах твърде евтино от капаните при новото местенце. Цели два часа се изминуваха вече от минутата на произшествието, а жива душа, освен кучето, нямаше да замине покрай моя бук-спасител, а това беше едно доказателство, че моята диря е изгубена окончателно. Всичко това добре, но работата беше накъде трябваше да потегля сега сам-самниничък, кой път, ако има, трябваше да хвана, когато не знаех наникъде, нито пък можех да си представя где се намираше север, где запад и пр.? Имах при себе си карта и компас, но тия останаха при мостенцето, когато търтих да бягам, и сега се намираха в ръцете на неприятеля. Нощта бе от мрачна по-мрачна; нищо друго не се виждаше и разпознаваше наоколо освен маса от черно кълбо, което нямаше ни край, ни точка. Три важни пункта знаех аз наоколо: кошарата на благодетеля ни, за която само едно просто въображение ме накарваше да треперя; новото мостенце, което се мъчех и да го не припомням даже, и оня баир, гдето била „кошарата на зетя и гдето се намирало и сланина!“ Посоката на тая последната точка не бях забравил, макар и лъжовна, но тя бе важна за мен в това отношение, че се намираше към Троян, накъдето уж отивахме да търсиме спасение. Ако тръгнех да пътувам, дали нямаше да се изгубя и изляза на предателската кошара; да ли не щях да връхлетам местенцето или някои от тетевенските колиби, а в такъв случай сам да се умъкна с двата крака в капана? А пък можеше ли да остана на едно място, когато се трябваше храна? Иди после всичко това и недей се хвърля от високото дърво.