Захари Стоянов - Записки по българските въстания

С една реч, аз излязох слаб, малодушието надви, домиля ми животецът, станах клетвопрестълник, понеже няколко пъти бях се клел, че няма да се оставя жив да вляза в ръцете на неприятеля. След като турих револвера на мястото му, пак се накокатих да пътувам. Два часа време може да се измина, докато сляза до бреговете на реката, което място в бяганието си от мостенцето в десятина минути можах да премина. Бреговете на тая река, както казах по-горе, са стръмни, гористи и недостъпни на всяко място. По тая причина дълго време обикалях, дордето намеря сгодно място за преминувание. А колко се аз присламчех, дордето се пипна до тия брегове? Колко пъти се ослушвах, лягах и ставах, да не би да чуя, че ми викат вурун и тутун? Колко пъти бачо Вълю ми се претъкли напредя с рунтавия калпак в ръка и с попотеното чело? А труповете на избитите? А Бенковски, който не можеше да се махне отпредя ми, когато го видях за последен път как си дига ръцете нагоре и трепери? Всички тия впечатления и възпоминания така също имаха своя решающ глас върху моето болно въображение в мрачната нощ и на бреговете на Свинарица, върху които лежаха на десят крачки разстояние моите другари.

Коритото на реката, доколкото можах аз да го забележа, е такова: тя има брегове, няколко метра високи от водата нагоре, стръмни и от двете страни покрити с дървета. Клонищата на тия дървета от двата противоположни брегове се срещат над водата отгоре, понеже тя е твърде тясна, и образуват покрита чаршия, каквито се срещат в старите турски градове. Че река тече на това старо място, се познава, както казах, само от хучението на водата. На три-четири места се опитах да се доближа до реката, но нощната тъмнина и стръмнината, от друга страна, ми препятствуваха. Деня може би да не се срещнеше подобно препятствие, но не беше така и нощно време. Слушаш само, че нещо хучи като под земята, и нищо повече, следователно как можеше да си потопи човек крака в такава неизвестна пропаст, без да го не побият студени тръпки, без да се не обладае от различни предчувствия?

През цялата нощ, дордето се съмне, пъплах из гората да пътувам с намерение да се отдалеча доколкото е възможно повече от мястото на кървавото произшествие. И сега аз имах смелостта да си въображавам, че съм пребродил света, но когато се съмна, можах да позная, че всичкото пространство, което съм изминал, едва ли имаше час и половина — урвата, която е над десния бряг на реката, не бях излязъл още, както трябва. Аз осъмнах тъкмо до края на една поляна; оттук се виждаше коритото на друга една река, за която дядо Вълю казваше още, че се наричала Рибарица. Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная. Понеже равната тая полянка съставляваше за мене непроходима крепост, по причина, че ако я преминех, лесно можеха да ме съгледат от някоя пусия, то реших да остана на мястото си, дордето се мръкне, като си избрах за жилище едно кичесто дърво. Тоя ден нямаше мъгла и това ми даваше възможност да наблюдавам много пътища, които водеха за поменатите колиби и за бичкиите, изходящи се по коритото на Рибарица. Видях аз много банди башибозуци, които излязваха и влязваха в селото, пушките на които блещяха на слънцето като огледало. Видях и множество българи от колибите, които пречеха надолу-нагоре, повечето около потерите, да им носят едно-друго; дойдоха най-после там наблизо и две стари жени да копаят кукуруз; четох аз колко хапки туриха в устата си, когато седнаха да пладнуват, но смеех ли да им се обадя, да им поискам малко хляб, да ги попитам за пътя? Хващах само зазъбица, като ги гледах как си кривят устата. Благодетелството на баба Въля така ме беше опарило, щото предпочитах да умра отглади, нежели да се явя при подобните си.

Разбира се, че тоя ден никой не можа да ме види на дървото. Местността, отгдето ми предстоеше да пътувам през настъпающата нощ, беше една висока гориста планина към западна страна, която се захваща, щом се прегазеше р. Рибарица. Аз си въобразявах, че зад тая планина, която навярно ще можа да премина за една нощ, се намира Троян, който не се лишава от добри хора, според както ми беше разказвал Волов.

Слънцето отдавна трептеше да се затули зад горепоменатите върхове на планината и неговите лучи огряваха само високите местности, а коритата на двете ближни реки — Рибарица и Свинарица — бяха потънали вече в сянка. Всяка жива душа, уморена от дневните трудове, бързаше да се завърне на своето жилище, да си отпочине. Овчари, говедари, свинари и козари скарваха своите стада от планината около селото. Трудолюбивият работник, с брадва на ръцете или с одялано дърво на рамото, с което се е бъхтал целия ден, така също крадеше бързо-бързо, защото времената не носеха твърде много да закъснява човек. Аз просто завиждах на положението на тия сетни сиромаси, защо не влизам в тяхното число, да съм свинар или говедар поне, за да можа да вляза и аз в селото, в скромната колиба, да се преобуя и подсуша, да похапна, що дал господ, топла кукурузена пита, солчица и пиперец!…