Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Ужасяющите следствия на глада се чувствуваха от минута на минута. В тая част на планината не можеше да се намери и благословеният киселец (той се ражда само по припеците и по поляните), който малко-много залъгваше човека. За честта ми, тук-там по корените на дърветата се срещаха лигавите охлюви (плужеци). Ако да имах при себе си огън и сол, то от мене нямаше по-честит човек, защото тяхна милост, опечени — бая кеф можеше да се направи. Но и без поменатите средства аз се не отказах от щастливия случай, като изядох няколко сурови и живи още охлюви. Синя блудкава пяна изпущаха тия, когато ги късах със зъбите си. После ги смазвах между два камъка, уж за по-вкусни, но все същото.

Подир два часа време горчивият резултат дойде на своето място. Както ни болеше сърце, когато изядохме коня, така и сега аз бях принуден да се тръшна на земята от сърцебол. Тогава по-скоро ни премина, че имаше поне и малко ракийца да пийнеме, а сега нищо подобно, Цели три часа лежах на това място, а дъждът следваше да вали, но не толкова силен, както през нощта. Не беше ми преминала още болест, но аз станах да пътувам. Трябваше да се търси хлебец, а, от друга страна, необходимо бе да се отдалеча час по-скоро от тая окървавена местност. Тежко и горко на моето пътувание! На всеки десят крачки място трябваше да си почивам. Най-после можах да изляза на върха на планината в разстояние на една нощ и един ден! Пред очите ми се представи такава непроходима пустиня, пресечена с много долини и хълмове, щото космите ми на главата настръхнаха, като си помислих как ще да преплувам през това море от гора гладен и болен! Планове различни, глава се пука, а следствия никакви.

От лява страна на планината, долу на ниското, гдето течеше реката, между върховете на дърветата се виждаха няколко колиби. Аз реших да изляза на тия колиби да се нахраня, па става вече, каквото ще. Другояче не бе възможно да постъпя. Ако си вземех очите из планинското море и ако паднеше гъста мъгла, нещо от възможно повече, то волею и неволею трябваше да се умира от глад. Три пъти един подир други слязвах до тия колиби, толкова наблизо, щото разстоянието между мене и тях оставаше само реката (разбира се, че мястото откъм моя страна беше гористо до самия бряг на реката). От това място свободно можех да виждам какво правят хората; пред колибата, която беше най-близо до реката, стояха две жени, които се пощеха преспокойно, а едно малко дете викаше наоколо: „Хляб ми дай, мамо…!“ Думата „хляб“ произвеждаше в мене цяла революция. Три пъти си потапях крака в реката да премина насреща; но пак се повръщах назад, като че реката да беше вряла на огъня. Гладът ми изчезваше като дим, па и сърцеболът ми преминаваше. Трябва да ви кажа, че гората се свършваше откъм моя бряг и чак до селото беше почти гола поляна. Най-после страхът надви на глада и аз си потънах изново в гората. Нямаше никакво съмнение, че ако се покажех в това село, на един час разстояние най-много от кървавото мостче, то на минутата още щях да бъда хванат или убит.

Два деня вече от кървавата сцена на р. Свинарица, а аз още гладен, с никого не можа да се срещна, от час на час положението ми става по-лошаво и критическо. Три часа може да се изминуваха вече от нощта, когато следвах още да се скитам по долини и усои, без да зная и сам накъде отивам. Ни звезди, които аз познавах доволно добре коя накъде върви и где засяда, ни небе, ни познат някой връх имаше да се види, по които да можа да се ръководя. Навсякъде мрак и пълнейша неизвестност. Посред нощ достигнах до един куп бели като крем трески, гдето работници някои бяха дялали дъски. Върху тия трески устроих аз своето нощно легло и клюмнах глава до близкия бук, за да не капе дъждът право на врата ми. Преди да заспя, наредих на дължина няколко трески по земята за да ми показват пътя, накъдето щях да вървя. Страх ме беше да не би да сбъркам пусулата, както миналата нощ.

Но заспива ли се? Стомах играе, като че се върше беглишки харман, а на гърдите ми сякаш че дращеха котки. Дойдох аз до убеждение малко по малко, че никакво спасение не можех да намеря по майка Стара планина, че трябваше или да се предам на турците, или пък да си видя сам сметките. От грозните уста на револвера се бях уплаших още по-миналата нощ при бука, когато исках да се убия. Сега прибягнах до друго средство. Имах при себе си страшна отрова няколко дози. Разгърнах от нея една книжка, помирисах я няколко пъти в тъмнината, поднесох я до устата си, но ръка слабодушна — пак я повръщаше наназад… Животец! Какво да го правиш? Мил. Ако това да не беше така, то от Априлското въстание не щяха да се убият само няколко души: Каблешков, Кочо Чистеменски, Спас Гинев и други двама-трима души.