Захари Стоянов - Записки по българските въстания

Най-после захванаха да се виждат да пъплят към селото от разни места и башибозушки тайфи, где по четирма, где повече души, накичени с желязо от главите до петите. Тия се връщаха от своите пусии и бързаха към селото, гдето ги чакаха богати вечери, млади ягнета, хюшмери и разни сууклуци. Така също и хвърковатите гадини не отстъпваха от това общо правило. Тия подхвърчаха от клонче на клонче по опърлените от снега дървета, чучуригаха и пееха, да свикат своите другари, и отиваха да нощуват по гнездата си. Скоро всичко утихна и опустя наоколо, черната нощ настъпаше вече, радваха се разбойниците и крадците, лукавата лисица, жестокият вълк и всички въобще хищни и грабливи твари, за които нощта е ден, а денят — нощ. Радостта на тия последните трябваше да споделям и аз. Смъкнах се от дървото си, но преди да потегля на дълга работа, трябваше да се разпоредя и нещо да похапна, разбира се, коренци, киселец, ягоди, които бяха рядкост, и други различни зеленчуци, защото тая естествена потреба не зависеше от никакви птичи пения и башибозушки тайфи.

Притъмняваше вече, когато се аз кротнах по поляната да паса като говедо. Дордето беше видело, забележих си от върха на дървото някои местности, гдето имаше за мен храна. Крехкият киселец, поръсен със ситни-дребни капчици росица, беше чудо. Само понякога откъсвах и други стъркове люта и горчива трева, която ми свиваше устата, като че бях ял стипца. Като достигнах в ближната там долина и му ударих отгоре над треволигата една студена вода — мед и масло капна на сърцето ми.

После един час или повече време се скитах вече, като крокодил, по левия бряг на р. Рибарица, която хучеше и се пенеше като подножието на водоскок. Разбира се по само себе си, че дордето се доближа до брега й, който не беше горист, особено десния, аз трябваше да поклекна стотина пъти и на двеста места да се ослушвам. Малко по-надолу от това място на около 400–500 крачки, се намират една-две колиби, от които от време па време посветваше огън или свещ, и аз се слагах на земята! … Подир едно внимателно изучвание и изследвание и по двата бряга направих си кръста, както се следва, т.е. прекръстих се и натопих крака във водата заедно с дрехите. Водица, плитка като всяка балканска долчинка, но нали е бърза, буйна и луда, малко остана да ме камбичне с главата надолу.

Без да чакам да ми се оцеди даже водата от дрехите, затеках се да потъна в насрещната гора, която стои от Рибарица на 20–30 крачки разстояние, като стъпвах само на пръстите си, уж да не правя шум! Тая нова балканска стена не падаше по-долу от другите обикновени урви; но какво имаше, че като близо до колибите, имаше тук-там хайдушки пътечки. Гладът захвана да върлува по всичките линии, крака отмаляваха от минута на минута, а дъждът, който не беше валял цели 15–20 часа, пак се оправи да ръми ситно-дребно. До дебелия корен на един бук аз се посложих уж да почина и да почакам да премине дъждът, за да не ме намокри някак си . Заспал съм, без да искам. Боже мой, най-напред ми се присъни мостчето, дядо Вълю и Бенковски, как трепери и пада на земята а о. Кирил чете молитви с кръста в ръка. Страшно!… Завчас се намерих пък, че ходя по улиците в един град и навсякъде се продава хляб, топъл-топъл. Купих си една пита и когато щях да си отхапя вече, събудих се с празни ръце, с тояжката само в ръце, която носех да се подпирам. Болно въображение и разстроени нерви! Ето защо пустиняците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън свята Богородица и рая, както аз виждах сега топли пити!

Като скочих отведнъж, замаян и уплашен, да не би да се е съмнало, аз побърках посоката, пак забравих накъде беше запад, накъде изток. Слушах бухтението на Рибарица, но тя ми се струваше, че е минала от противоположната страна на планината. Нощта бе тъмна като рог. Въртях, суках, тук паднах, там станах, обръщах се ту на тая, ту на оная страна, докато се съмна най-после. Можете да си въобразите какво беше моето удивление, когато се видях, че съм дошел под колибите отдолу до Рибарица, т.е. върнал съм се назад. Като си познах погрешката, обърнах колата пак напред и уж се затекох да вървя бързо, но напусто; краката се отказваха. Тоя ден, 14 май, аз се скитах по тия места и едва ли можах да извървя един час разстояние. Равната гора, която ми се струваше като тавичка, когато я разглеждах от върха на дървото, и която мислех да премина за един ден, не беше такава всъщност. Когато се изправих успоредно с нейните колосални дървета, познах заблуждението си.