Георги Стоев - СИК

Маджо никога не ползваше собствен телефон. Поиска един от охранителите си и от него се обади на Поли. От известно време той бе напуснал къщата си в полите на Витоша и живееше под наем в центъра на София.

Очевидно циклофренията му се засилваше. Беше му по-спокойно да се движи сред много хора и на шумно място.

— Здрасти! — поздрави го Маджо.

— Здравей! — вдигна изненадан телефона Поли. — Да не би да си разстроен задето ме наруга тази вечер?

— Наистина съм разстроен — призна си Маджо. Поли се почувства поласкан от обаждането, макар че още нямаше представа каква беше целта. Чувствата му към Младен бяха много странни. Мразеше го и го обичаше едновременно. Малко преди телефонът да звънне, замисляше в детайли убийството му. Съзнаваше прекрасно, че без него е загубен, но от друга страна честолюбието му не позволяваше да изтърпи подобно отношение. И затова сега искрено се зарадва.

— Какво е станало? — попита той.

— Предлагам ти да вечеряме заедно в ресторант „Панорамата“ на „Парк-хотела“.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно.

Поли ходеше често в това заведение, въпреки че по наследство го притежаваше Жоро Илиев, не и Маджо. Омразата му към малкия Черешар беше огромна. Той знаеше, че Жоро също не стъпва там, където е бил брат му и поддържа неговите обекти по-скоро като паметници. Въпреки това не му се даваше нито лев в касата на противниковата групировка. И ето че сега Маджо предлагаше именно „Панорамата“.

— Ще дойда — съгласи се Поли. — Чакай ме! Междувременно Маджо бе пратил охрана да отцепи района и когато Поли се появи, го намери на две големи уискита. Погледът му блуждаеше. Главата му се клатеше смешно и когато поръча трето уиски за себе си и водка за Поли, размаха ръка така, че цигарата му падна от цигарето. Сервилните келнери на мига я загасиха.

— Няма нищо — ухили се Маджо.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — втренчи се в него Поли. — Поне един път се разкрий!

Поли все още изпитваше респект към Маджо. Смяташе го за страхливец, който в определени моменти е способен на изключително смели постъпки. В такива случаи дори му се възхищаваше. Освен това си даваше сметка, че без него е господин Никой и трябва отново да тръгне от нулата. И все пак не очакваше изповедта, която чу.

Маджо му разказа всички подробности около срещата си с генерал Гоцев. Не спести нищо. Наблегна най-много на факта, че го смятат за слуга. За втора ръка човек. Едва ли не за боклук.

— Нищо чудно, мой човек — поклати глава Поли. — Спомни си какво правех аз в Унгария и какъв беше ти! Най-обикновен роб на бате Гена.

— Добре де, ама нещата се промениха — хлъцна полупияният Маджо. Сетне се наведе през масата и умолително попита: — Ще прекараш ли тази нощ с мен?

— Защо не? — кимна Поли. — Обаче първо искам да си изясним нещо.

— Кажи!

— Ти не ме повика тук, за да се напиваме и да се тъпчем с деликатеси. Искаш да махнем Генерала, нали?

— Искам — тръшна се на стола Маджо и сякаш изведнъж изтрезня. — Той вече започва да пречи.

След като напердаших Серафим, се заключих за два дни вкъщи. Нервите ми бяха опънати до крайност. Натъпках се здраво с диазепам. Въпреки това сънят бягаше, а денят ми се струваше от черен по-черен.

Серафим заслужаваше да го убия, но си давах сметка, че все някой ден може да бъде полезен за нещо. Безспорно беше един от най-големите гафаджии. Не толкова, защото не му вървеше, колкото от глупост и мърльовщина. Надявах се организацията да не се докопа до него. Нямаше никакъв проблем да го принудят да пее. И тогава аз щях да получа най-тежкото наказание — смърт.

В организацията съществуваха строги правила. Йерархията се спазваше стриктно. Зад Женята стоеше Поли, а зад Поли — Маджо. Никой нямаше право да посяга на никого. По същия начин, ако Женята беше тръгнал да взривява мен, щеше да получи обичайното наказание — смърт. Макар че аз нямах намерение да го убивам, а само да го сплаша, това не правеше нещата по никакъв начин по-лесни за обяснение.

На третия ден все пак излязох. Трябваше да разбера какво е станало с Мелания след признанието й пред Венци, че ми прави редовно свирки. Пък и приятелката ми Ася също се бе намесила, озлобена от желанието ми да ходя в кафенето на Чука. Чудех се на кого да се обадя първо. Накрая се спрях на Венци. И тръгнах да го търся.

— Къде си? — обадих му се на мобилния телефон.

— Срещу кафенето на Мелания — отвърна ми той.

— Ей сега идвам.