Георги Стоев - СИК

— Мелания е свястно момиче — започна да обяснява кротко мъжът. — Искам да я измъкна от тинята, в която е затънала.

— И аз искам — разигра актьорски етюд Венци. — Хайде да мръднем към безистена, да не ни слушат от охраната.

Мъжът се върза на лъжата му и тръгна заедно с него. Лично аз смятах да му обясним как седят нещата и да му теглим два шамара. Венци обаче видимо е имал съвсем други намерения. Стовари мощния си юмрук още при влизането в тунела и нокаутира мъжагата. Човекът дори си глътна езика. Едва успях да го извадя, за да не се задуши.

— Махни се, бе! — извиках на Венци.

Вместо това той започна да скача яростно по краката му. Направо го смаза.

— Казал си й, че съм обикновен изпълнител, а?

— Нищо не съм казал, дори не те знам къде работиш.

— Лъжеш.

— Честен кръст.

В този момент аз разбрах, че цялата интрига е развъртяна от Мелания. Хокеистчето наистина се оказа невинно. Ако изключим разбира се претенциите му към курвата, около която се въртяхме всички.

— Познавам Маджо — промълви с разкървавена уста мъжагата.

— Аз пък познавам папата — зарита го Венци. Той не познаваше структурите, нито имаше представа кой къде е в йерархията. Трудно можеха да го сплашат с имена. — Глобявам те хиляда долара за обидата. Искам да ги получа утре.

— Познавам Маджо — повтори онзи.

— Тези хиляда долара ще си разделя именно с него — тегли му последен шут Венци и най-сетне го остави на мира.

На другия ден научихме, че хокеистът е откаран със „Спешна помощ“ в „Пирогов“. Краката му бяха натрошени на четири места. На практика Венци бе приключил спортната му кариера. По някакъв начин обаче мъжагата се беше свързал с Мелания и хилядата долара стояха при нея. Лично тя ни се обади да ги вземем.

— Какво ще кажеш да се почерпим тази вечер? — звънна ми Венци. — Ще се срещнем в „Панорама“

— ОК — съгласих се аз. И без друго не ме свърташе на едно място.

Отидох в ресторанта навреме, седнах на запазената маса и чаках повече от час. Не дойде никой. Слязох на входа и тръгнах към кафенето на Мелания. Както винаги то беше пълно, но на бара нямаше никой. Заобиколих го и още на третата крачка на коридора видях Венци и Мелания. Чукаха се с такова настървение, че дори не ми обърнаха внимание.

Явно нещата си оставаха същите. Парите щяха да останат за нея, а за него лудата ревност.

На другата сутрин Маджо се събуди в отвратително настроение. Поли не го изтърпя докрай и някъде към четири часа си тръгна в типично свой стил. Без да го предупреждава и без да му се извинява. Каза му просто: „Айде, стига дотук!“ и си тръгна.

Маджо наистина имаше лошо пиянство. Отхвърляше първите три питиета набързо, след което се втренчваше изпитателно в събеседника си с леко приведена глава и димяща цигара в ръката. При Поли обаче такива номера не вървяха. Нито се стряскаше, нито се плашеше. Изобщо Маджо допускаше куп грешки след бутилка уиски, но пък за сметка на това на другия ден не се правеше, че ги е забравил. Анализираше ги трезво и търсеше начин да ги оправи.

Той представляваше странна смесица от малодушен страхливец и човек, готов да вземе и да поръча най-смелите решения. Освен това имаше огромен късмет. Винаги се измъкваше невредим от кризисни ситуации. И така постепенно създаде впечатление за недосегаемост, пък и добре усвояваше уроците на Гоцев.

Звънът на телефона го стресна, а гласът отсреща го изненада още повече. Обаждаше му се Илия Зъбчето.

— Как си, Младенчо? — попита го той.

— Радвам се да те чуя — изправи се Маджо и наистина беше така.

Маджо хранеше най-добри чувства към Илийката. Радваше се, че атентата срещу него не успя, макар да си даваше сметка, че онзи прекрасно знае кой го е поръчал.

Двамата се познаваха още от спортното училище. Маджо постъпи като новобранец, когато Илия завършваше. Нравите в пансиона не бяха от най-милите, но Зъбчето хареса силистренското селянче и го взе под крилото си. Не позволяваше да го малтретират, водеше го да се наяде на воля в столовете и бюфетите на баща си. Въвеждаше го в атмосферата на столицата. Илийката наистина беше доста изпипано градско момче, за което в София нямаше тайни, а това безспорно правеше впечатление на Младен. И той му беше безкрайно благодарен.

— Що не дойдеш да се видим? — предложи изненадващо Зъбчето.

— Къде? — зяпна Маджо.

— Ами в моя офис.

— Добре. Идвам.

Поканата съвсем обърка Маджо, но той бързо се съвзе. Добрите чувства и старото приятелство бяха безспорно факт, обаче бизнесът си беше бизнес. За всеки случай, взе Димата със себе си. И така се подсигури срещу евентуални изненади. За разлика от него, Руснака изобщо не понасяше Илия и не цепеше басма на никого. В офиса на Зъбчето вече ги очакваха. Никой не спря двамата, дори не ги провериха за оръжие. Секретарката отвори широко вратата на кабинета още щом ги видя. Илията също посрещна радушно Маджо, прегърна го, огледа го и го потупа дружески по рамото. На Димата протегна студено ръка и повече не му обърна никакво внимание. Дори не го покани да седне.