Георги Стоев - СИК

— Не мога да си позволя охрана, която може да бъде бита — напъди го той.

Междувременно Пашата се запозна с баща му — шеф на авиодиспечерите на летище София. Вероятно са се харесали, защото дебелият Вили получи правото да си събере бригада от четиридесет човека. Изискването му беше всички да бъдат над сто килограма. Приличаха на банда озверели свине. За нула време се прочуха като най-гадните и мръсни животни в столицата. Събираха се обикновено в някое кафене, в очакване на поредната акция и клиентелата на мига изчезваше. Ако случайно се появеше влюбена двойка, буквално се гавреха с нея. Това още повече дразнеше Димата. Той нямаше нищо против да направи комплимент на хубаво момиче, но не и да го щипе по задника и да му бърка под полата пред погледа на гаджето му. Всъщност Димата не можеше да понася нищо от това, което правеше бригадата на Вили Културиста, когото вече наричаха Вили The Boss. Беше разговарял с него един единствен път.

— Абе, пич? — огледа го снизходително той. — Така както си се напомпал с анаболи, дали няма да се спукаш, ако те боцна с една игла? Приличаш на детски балон, мама му стара!

— Аз се зобя и вдигам щанги, за да мога после да се гърбя — озъби се Вили.

— Сериозно? — ухили се Димата.

— Сериозно. Ако работех в детска градина, щях да ходя по витошките пътеки, да пия вода от бистри ручейчета и да дишам напоения с боров аромат въздух.

— Ти наистина си завършен идиот! — махна с ръка Димата.

Той живееше природосъобразно, спортуваше много, разхождаше се из планините, изобщо изглеждаше съвършено за годините си. Почуди се дали сега да опердаши Културиста или да го остави за по-нататък. Накрая се отказа. Такова леке не заслужаваше никакво внимание. И от този момент нататък го заобикаляше, сякаш такъв човек не съществува.

Другият бригадир на Пашата, известен като Жоро Плувката, беше значително по-деликатен мъж. Преди Десети ноември работеше в БОИ — службата за обществено издирване на МВР, и като такъв го внедриха сред първите чейнчаджии на „Магурата“. Съсипа сума народ. Предаде когото можа и вкара в затвора някои от най-яките чейнчаджии. Разконспирираха го по възможно най-глупавия начин. Дадоха му медал и по закона за моралните стимули публикуваха Указа в Държавен вестник. Ако Пашата не беше го прибрал, сигурно щяха да го убият.

Плувката работеше с най-големите изверги от крайните квартали на София — предимно от „Свобода“, „Надежда“ и „Обеля“. Димата трудно можеше да си представи по-големи простаци от тях. Ходеха на глутница със шушляковите си анцузи и вършеха невероятни простотии.

— Е заради тия, ни изскочи прозвището „мутри“ — често провтаряше Димата. Той се славеше като стратег и безнесмен в сянка от голяма величина.

Жоро Плувката често говореше с него.

— Как си, копеле? — поздравяваше го той. „Копеле“ беше типично софийски лаф, а според Димата родът на този тарикат едва ли имаше корени в столицата.

— Ти откъде си, бе? — попита го веднъж Димата.

— От „Обеля“ съм. Ама не от панелните блокове, а си имам къщичка.

— А, значи си от село — отмести го Димата и престана да се занимава с него. Всъщност той го мразеше не само заради селенията му и простащината на неговите дебеловрати идиоти, а и заради миналото му на ченге и всички предателства, които бе извършил. Този тип юнаци дълбоко го отвращаваха. Беше абсолютно убеден, че на тях не може да им се вярва за нищо и че са по-вредни отколкото полезни за бизнеса.

Разбира се най-много мразеше Пашата. Не можеше да търпи този брадат хитрец и го подозираше във всичко. Комбинативният ум на Димата безпогрешно разкри, че зад охранителната фирма „Атлас“ и зад застрахователната „Аполо“ без съмнение стои именно Румен. Няколко пъти постави въпроса пред Маджо, който също се дразнеше от тяхното присъствие на пазара, но Пашата винаги успяваше да укроти топката.

— Те са на баретите, оставете ги да изкарват по някой лев!

Фирмите наистина се водеха като собственост на бившите барети. Димата особено не можеше да търпи президента на „Атлас“ Алексей Каратиста — бивш шеф от специализирания отряд за борба с тероризма. Смяташе го за голямо лайно. Едва ли имаше човек, който да каже добра дума за него. Вонеше отвсякъде.

Шефът на „Аполо“ се ползваше със сравнително добро име. Знаеха го като Кимбата и също идваше от СОБТ. Никога не отказваше услуга. Въпреки това Димата го наблюдаваше с подозрение, твърдо убеден, че от бивше ченге не може да стане нищо друго освен настоящо ченге. На всичко отгоре, след уволнението си Кимбата шофира известно време боклукчийски камион. Падение, което Димата не можеше по никакъв начин да прости. И не на последно място, за негово лъвче се броеше Златко — някакво селянче от Трявна, което вместо да си наляга парцалите, се ежеше на всички. Той също беше минал през командосите, но след това изпадна до такава степен, че го заковаха като портиер на Първа частна банка преди Моллов да я изпусне. Изобщо, пълен помияр.