Георги Стоев - СИК

По-лоша новина от тази едва ли можеше да има. Румен ненавиждаше каквито и да било задължения и най-вече тези, свързани с другите акционери. През главата му минаха хиляди предположения — от възможно оплакване на Димата, до поредната караница заради неговите бригади. Душицата му се сви като смачкан вестник.

Румен израсна на воля в малкото си селце. Пасеше кравите наред със всичките си набори, играеше с тях на чилик и отвреме-навреме изяждаше по някой и друг бой. Пердашеха го по всевъзможни поводи, но най-вече защото никога не се защитаваше. Беше изключително страхлив. Когато завърши прогимназия, изненадващо се появи близък роднина на майка му с огромно влияние в Министерството на вътрешните работи. Взе го под крилото си и без никакво усилие го настани в спортното училище. Записа го в специализираната паралелка за гребци, макар че до този момент Румен не беше виждал гребна лодка наживо и смяташе Искър за най-дълбоката река в света.

С течение на времето спортното училище разкри пред него неподозирани възможности да се промени. Започна да вдига щанги, да кисне по цял ден във фитнес залата, а по-късно откри и химията. Тялото му видимо наедря. Лицето му също се промени и селското момче постепенно се превърна в млад мъж. Точно тогава известният роднина отново се намеси. Премести го в милиционерското училище в Пазарджик.

Там вече Румен придоби нови умения. Преподавателят по психология обучаваше бъдещите командоси да стресират заловените престъпници с отчетливи и стряскащи команди, което изцяло промени тембъра на гласа му. Свикна да говори тежко, бавно, заповеднически. Освен това в пазарджишкото училище, бе единствено в страната, където разрешаваха тренирането на спорта карате и той избърза да се запише в курса. Не беше от най-добрите, но стигна до нациналния отбор заради невероятната си упоритост.

— Дърво си — навикваше го треньорът му. — Отпусни се, освободи въображението си.

Румен изобщо не се стряскаше. Той просто искаше да преодолее най-сетне комплекса си и ако му падне някой от традиционните побойници от неговото детство, да му го върне. Особено след като влиятелният роднина отново се намеси и този път го назначи в Специализирания отряд за борба с организираната престъпност.

По онова време за това специализирано звено към МВР се говореше само шепнешком. Беше забулено в тайни и догадки. Румен изкара там близо осем години. Междувременно се ожени за изключително интелигантна жена, която бързо прозря зад лъскавата му външност краварчето от затънтеното село. Изгони го на секундата. Правилата в специализираното звено все още бяха много строги и оттам също го освободиха. Така Румен се озова на улицата. Пусна си брада и постепенно се превърна в Пашата.

Докато се разхождаше мрачно из двора и отпиваше от чашата с кафе, Пашата си спомни едно далечно гостуване на същия този роднина, комуто дължеше цялото си минало и настояще. Пристигна на село заедно с някакво момче на неговата възраст. Денят беше хубав, слънчев и весел. Майка му врътна агне на чеверме. Възрастните седнаха около масата, а той и момчето се отделиха встрани и започнаха да подритват току-що подарената им футболна топка. Скараха се за нищо. Гостенчето веднага се нахвърли върху Румен и за секунди го повали на земята.

— Защо му се даваш? — разтърва ги уважаваният от всички роднина. — Та ти си два пъти по-силен от него?

— Страх ме е — отвърна Румен, сведе очи и заплака. Това беше доста отдавна.

Днес в четири часа трябваше да иде на общо събрание в офиса на организацията. И поне пред себе си можеше да признае: „Страх ме е! Пак съм по-силен, но ме е страх“.

Общото събрание започна точно в уречения час. Пашата пристигна спокоен и уверен, натъпкан до козирката с транквиланти. Обикновено той не участваше в дискусиите. Седеше чорбаджийски облегнат на стола, с преплетени пръсти и опънати крака, и взимаше думата едва накрая. Така беше най-лесно да избяга от конфликтите и да обобщи като последна инстанция всичко изречено. Този ден обаче го изненадаха.

— Събрали сме се, колеги, за да обсъдим некоректното поведение на Румен.

Пашата направо онемя. Смяташе, че предния ден са решили всичките проблеми помежду си, дори беше споделил глътка питие с Маджо.

— Нещо не разбирам? — надигна се той.

— Ще ти кажа всичко поред, за да разбереш — кротко отвърна Маджо, който ръководеше общото събрание направо по комунистически. Все пак така го бяха научили навремето. — Първо — ти никога не си ми бил приятел. Вярно, че остана около мен, когато другите заминаха в изгнание, но не си спомням някога да си поръчвал някого или пък да си стрелял. Изчака да се върнем и да наложим страх сред хората, а сега глупавите ти келеши го експлоатират най-безмилостно.