Георги Стоев - СИК

— Къде се криете бе, мръсници? — ухили се като пача той. — Бягате от стария приятел, а?

— Сядай, Милчо! — махна му небрежно Маджо. Пашата също нямаше нищо против бай Миле да присъства, макар че предчувстваше важен разговор. Той смяташе дебелакът за безобиден гуляйджия, пък и всъщност не бе го виждал да прави друго, освен да яде и да пие. В качествата на Поли изобщо не се съмняваше, дори до известна степен се боеше от него, но бай Миле възприемаше по-скоро като поредната измишльотина на Маджо.

— Не се сърди, Румене — потупа го дружески по рамото Младен. — Ние с теб сме широко скроени хора и не можем да искаме всички да са като нас. Важното е мир да има и работата да върви.

— К’во толкова съм направил? — сопна се Пашата.

— Сега ще ти кажа как те възприемат нашите хора. Подготвяш си сделките в офиса на организацията, след това сключваш договорите в „Атлас“ на Алексей Каратиста и накрая ги финализираш в офиса на Кимбата от „Аполо“. Навремето ме убеждаваше да оставим тези организации на мира, защото зад тях стоят бивши барети и ченгета и ще ни бъдат полезни в битката срещу ВИС, така ли е?

— Така е. Ти ми даде разрешение да работя с тях.

— Да, но те не ни станаха нито съдружници, нито пък се държат приятелски настроени към нас. Нещо по-лошо — превърнаха се в алтернатива и някой ден ще ни скочат.

— Гарантирам ти за тях… — опита да се защити Пашата, но Маджо го прекъсна:

— Нищо не ми гарантирай! Знам, че не взимаш пари от тях, но ги оставяш да богатеят. А това е лошо. Богата конкуренция е последното, което бих си пожелал.

— Ами какво става с мен? — изтърси ни в клин, ни в ръкав бай Миле, който през цялото време слушаше разговора зяпнал, без да разбира дори част от смисъла му.

— Какво да става бе, Милчо? — обърна се към него Маджо.

— Напоследък никой не говори с мен и я карам на сух хляб. Няма ли да ми дадете нещо?

— Ти имаш да даваш май повече — деликатно му напомни Младен за онези един милион марки, загубени от дебелака в туризма.

— Аз пък си мисля, че имам да взимам! — почервеня като рак бай Миле.

— Пий си кафето засега, после ще се оправяме — загърби го отново Маджо и се обърна към Румен: — Разбра ли ме какво ти казах?

— Разбрах — кимна Пашата. — Но така и не ми стана ясно как изведнъж реши да обявиш, че не съм ви бил приятел?

— Това беше за пред другите, Румене! Малък театър. Нали знаеш, че никога не забравям кой ми е приятел и кой не? — После се загледа разсеяно през прозореца и съвсем сериозно завърши: — Имам една молба към теб. Остави най-сетне Румяна на мира! Момичето е на трийсет години вече, не може цял живот да гледа мастиф.

— Ще я оставя, когато ти зарежеш Милкана — усмихна се Пашата. Милкана беше любовницата на Маджо. Тя също бе на трийсет години. След това отръска невидимите трохи от костюма си и леко се приведе: — Иначе другото ще го приема за вярно. Аз наистина съм ти приятел — стана Пашата, ръкува се с двамата и излезе от заведението. Той обикновено избягваше тяхната компания, особено на публични места, и сега с облекчение пое глътка витошки въздух преди да тръгне към колата си.

Другите двама останаха в сепарето, за да платят сметката. По-точно, щеше са плати Маджо, защото бай Миле избягваше да си бърка в джоба.

— И аз си тръгвам, Милчо! Имаш ли да ми казваш нещо допълнително? — остави петдесет лева на масата Младен.

— Имам — изрепчи се бай Миле. — Сега съм те хванал, иначе не мога да ти видя очите.

— Криво ти е май?

— Криво ми е. Не ми давате работа и няма пара. Ще взема да си направя собствен отряд.

— Ти луд ли си, бе?

— Не съм луд. Ходите по разни гръцки морета, ама не ме взимате. Вече не ставам за компания?

— Ами иди в Хърватска. Иди в Черна гора. Нали имаш много приятели там?

— Как ще ида в Хърватска, бе, нали съм воювал на страната на Аркан? А пък в Черна гора колко съм вършал…

— Тия глупости и плещи на някой друг — почеса се с досада Маджо. — Освен това, престани със софрите.

— Аз пия само вечерно време. Не се наливам като теб от сутринта.

— Не се наливаш, ти! Знам че всеки обяд си прокарваш хапката с по два литра червено вино.

— Ти сега не ме отплесвай!

— По-тихо — опита се да го укроти Маджо. — Какво си се развикал като в кръчма.

— Ще викам, щото аз ви отървах и ви извадих от калта — тупна се по гърдите бай Миле. — Кой работи с най-големите бандити — бай Миле, кой поема най-тежките поръчки — бай Миле, кой гладува най-много — бай Миле. Викате ме на тия събрания да седя като чучело.