Георги Стоев - СИК

— Не си прав — опита да се защити Румен.

— Второ — прекъсна го безцеремонно Маджо. — Държиш се като девица и оставяш винаги черната работа за другите. И трето — не му позволи той никаква реплика. — Дима, дай му вестника!

Димата само това чакаше. Хвърли сутрешния вестник на масата и Пашата с изненада видя интервюто си, което смяташе че ще излезе на следващия ден.

В него подробно се обясняваше колко чисто е името му и как не би искал да бъде забърквано с всевъзможни гангстери. А на всичко отгоре, на въпроса: „Вярно ли е, че воювате с Карамански?“, Пашата бе отговорил по доста странен начин: „Не мога да воювам с човек, с когото се познаваме още от гребането и сме стари приятели.“

— С кого си стар приятел, бе? — надвеси се над него Димата. — Имаме ли по-голям враг от Иво?

В този миг се възцари пълна тишина. Никой от акционерите нямаше представа как ще реагира Пашата. Цялото интервю изглеждаше нелепо, а откровено заявената му дружба с Карамански направо смайваща. Пашата обаче запази хладнокръвие.

— Слушай ме внимателно, Димчо! — погледна небрежно вестника той. — Всичко, което съм казал тук е подчинено на някаква стратегическа цел. Първо искам да отклоня вниманието на медиите от нашата организация. След това — да успокоя Карамански. Ако утре трябва да се преговаря с него, ти ли ще идеш? Пък и така помагам на хората, които се занимават с един от най-важните ресори на организацията — разтвори ръце той към Поли и бай Миле, седнали в ъгъла на залата.

— Има ли още? — обади се Маджо.

— Има — изправи се Пашата. — Смятате, че не съм ви бил приятел никога и едва ли не съм натрапник в тази организация? Аз обаче съм поканен да работя с вас от най-важния човек — от този, който стои зад всички вас до един. Запомнете го един път завинаги!

Маджо внезапно омекна като печен праз, кимна одобрително и започна упорито да се занимава с цигарето си. Ехидната физиономия на Стоил също се стопи от лицето му и на нейно място се настани доброжелателна усмивка. Поли остана непроницаем. Нито едно мускулче не трепна около скулите му, очите му останаха вторачени в Пашата, както преди. Бай Миле най-сетне затвори зяпналата си уста и шумно премляска. Той беше предоволен, че Пашата го нарече „ресор“, без да му е много ясно какво точно значи това. Досещаше се обаче, че става дума за убийствата. Маргина съчувстваше на Румен най-много. Не беше свикнал да го вижда така притиснат до стената и с облекчение прие обясненията му. Димата обаче нямаше никакво намерение да се предава. Той отдавна бе замислил отмъщение, каквото никой друг не си представяше. Обиколи цялото помещение и едва тогава се изправи срещу Румен.

— Да еба майка му мръсна, долна, да еба аз на твоя човек! — развика се Димата. — Заради кого мислиш, че лежах двайсет дена в болницата след побоя в „Аякс“? Заради кого бе, тарикат?

— Дръж се като бизнесмен — опита се да го успокои Пашата.

— Ще ти дам аз един бизнесмен! Ако иска да ни даде някакви обяснения и да работи с нас този твой толкова важен човек, нека да дойде тук! Не сме крастави!

Пашата замълча за миг, после уморено разтри слепоочията си. Стана му ясно, че няма да се измъкне леко.

— Какво желаеш? — попита той.

— Настоявам да ощавиш Киро Японеца — ухили му се нагло Димата. Явно знаеше много добре, че Пашата бе в отлични отношения с циганина и смъкваше от него много пари.

— Аз ли трябва да водя бригадите? — опита се да отклони темата той.

— Ти ли? Та ти никога не си излизал на улицата! Акцията ще ръководят твоите бригадири! Даваме им нашите момчета.

Пашата съвсем се сбърка, обаче вече нямаше наистина накъде да мърда. Погледна безпомощно към Маджо, който едва чуто потвърди:

— Решено, Румене!

— Кога? — стана Пашата и с последните остатъци от достойнството си се запъти към изхода.

— Утре в единайсет часа пред входа на Южния парк — подхвърли присмехулно зад гърба му Димата.

Пашата слезе първи пред офиса и се заговори с двама приятели, които не бе виждал отдавна. Нямаше какво толкова да си казват, но той в никакъв случай не искаше да го заподозрат, че бърза да се прибере ядосан и че проявява някаква несигурност. Както винаги се владееше дори в най-трудни моменти. Лъжовната му природа не издаваше нито един от проблемите му.

Маджо се измъкна малко по-късно, хвана го под ръка и приятелски му предложи:

— Ела да те черпя едно кафе отсреща!

Двамата влязоха в сладкарницата, настаниха се в запазеното винаги за тях сепаре и тъкмо да си поръчат кафето, се появи бай Миле.