Георги Стоев - СИК

— Само че съм в блока отсреща.

— В блока ли?

— Не само в блока,… а на покрива.

— Да не си полудял?

— Нещо такова — затвори ми той.

Отидох пеша, защото след толкова много лекарства не смеех да кормувам. Качих се догоре с асансьора и после минах през познатите от детските години тавански помещение. Венци наистина беше на покрива. Гледаше с бинокъл кафенето и изглеждаше ужасно. Явно също се бе натъпкал с диазепам.

— Приличаш на парцал — погледна ме бегло той.

— Ти също — отвърнах му аз.

Венци не ми отвърна нищо. Седна на перваза и се вторачи в краката си. Не бях го виждал толкова съсипан.

— Виж к’во, дай да се разберем — приседнах до него.

— Какво има да се разбираме?

— Знам, че Ася ти е казала за посещенията ми при Мелания.

— Много важно! — разтри възпалените си очи Венци. — Ти си ми приятел, можеш да правиш каквото си искаш.

Това, което много ме дразнеше в него бе склонността му да забравя всичко на мига. Не притежаваше капка злопаметност. Дори след най-жестоките престъпления, които извършвахме заедно, той спеше като младенец и на другия ден не помнеше нищо. Понякога се държеше дребнаво заради глупости, друг път не обръщаше никакво внимание на важни и значителни неща. Или просто бягаше от решението на проблемите, за да си живее както си знае.

Аз бях съвсем различен човек. Винаги планирах всичко отдалеч, предвиждах всякакви възможни ситуации и бях подготвен каквото и да стане. Не прощавах нито една обида. Влезеше ли някой в черния ми списък, докарвах нещата до край. Логиката ми беше ясна и категорична — или той, или аз. Ненавиждах подлеците. Да не говорим за предателите. Нито един от тях не се измъкваше безнаказано.

— Как така, каквото си искам? Нали знаеш, че Мелания ми прави редовно свирки?

— Знам — кимна той.

— Ами разсърди ми се поне!

— Проблемът ми е по-сериозен.

— Какъв?

— Ето го — показа ми Венци снимка на едър мъжага. — Някакъв си хокеист. Онзи ден Мелания ми я пробута под вратата. Бил новото й гадже.

След което се изправи, вдигна бинокъла и отново се вторачи в кафенето.

Напуши ме смях, но бях толкова съсипан и уморен, че дори не успях да се развеселя като хората. Венци очевидно беше съвсем оглупял.

— И сега? — попитах аз.

— Чакам го да влезе — отвърна ми той. — Ще ми помогнеш ли да го смажа?

— Естествено — кимнах. Нямаше да ми е за първи път да тръгнем заедно към абсолютно безсмислена и наивна глупост. Венци отскоро не работеше за нас и беше преминал към „Аполо“. Това обаче по никакъв начин не променяше нещата. Старото приятелство е като любовта — трудно хваща ръжда.

До края на деня хокеистът така и не се появи. Ние обаче останахме на покрива до пълно измръзване. Тръгнахме си едва когато се мръкна.

На улицата Венци отново побесня. Настояваше да влезе в кафенето и да пребие Мелания. Едва го озаптих.

— Обади й се по телефона — предложих му аз.

— Добре, де — сърдито се дръпна той и набра номера й. Започна да я ругае безмилостно още преди да му каже дума. Наричаше я курва и какво ли още не. Беше толкова гневен, колкото може да бъде един рогоносец и диазепамът явно не му влияеше вече.

— Успокой се! — спрях го аз. — Попитай я къде работи любовникът.

Този път Венци ме послуша. На всичко отгоре онзи имал наглостта да спомене пред Мелания, че моят приятел е само най-обикновен изпълнител. Шушумига някаква. Девета дупка на кавала. Оказа се, че мъжагата е управител на известна столична дискотека, която се намираше около „Пиротска“.

— Нали е хокеист? — обърна се към мен Венци.

— В хокея няма пари — потупах го по рамото аз, твърдо убеден, че най-лошото отмина. — Момчетата тренират през деня, а вечер си изкарват хляба.

— Отиваме там — отсече Венци. — Искам да си поприказваме с него.

Нямах никакво намерение да ходя където и да било, но придружих Венци, за да не направи някоя нова простотия. Познавах добре заведението. То не беше наше, но плащаше редовно за охрана. Пристигнахме след около половин час и аз помолих охраната да повика управителя, за да не се получи някоя беля пред един куп свидетели. След това се скрих в безистена. Пред входа остана само Венци.

След пет-шест минути излезе познатият ни от снимката мъж. Беше малко по-голям от нас на години и изглеждаше доста симпатичен.

— Търсили сте ме? — обърна се учтиво той към Венци.

— Намерих те, тарикат!

— Какво има? — изненада се мъжът.

— Има това, че си се заврял при Мелания. Някой да те е канил?