Георги Стоев - СИК

— Взривиха съседния вход.

— Какъв съседен вход, бе тъпак?

— Ами той е на петдесет метра от мен.

— Бе, ти не разбра ли, че в нашия занаят случайности няма? — ядоса се Поли. — Кой живее в този вход, че да го гърмят? Кажи ми какво си направил?

— Нищо — повдигна невинно рамене Женята.

На Поли чак му причерня от глупостта на дангалака, замълча за известно време докато се овладее и за всеки случай огледа улицата. Не понасяше да го лъжат. Трябваше да научи истината.

— Ти познаваш улицата — обърна се към него той. — Искам до довечера да научиш кой стои зад този взрив!

— Мен всички ме обичат! — учуди се съвсем искрено Женята.

— Абе, как да те обичат? Вчера съм те назначил за шеф от най-висок ранг. Огледай враговете си и най-вече приятелите си. Може някой да ти завижда?

— Аз пък си мислех, че ме съжаляват.

— Голям тъпанар си, Женя! Няма ли най-сетне да разбереш, че това е насочено срещу теб? Искат да те ликвидират, за да докажат, че съм избрал нищожество.

— Няма да е толкова лесно.

— Няма, но ако стане, ударът понасям аз, защото знаят, че си от моите хора.

— Вярно. Не ми беше минавало през ума. И какво ще правим сега?

— По-хубаво да те убия аз — вбеси се окончателно Поли. — Ще го разглася навсякъде и ще си запазя позициите.

— Не говориш сериозно!

— Напротив. Напълно съм сериозен. Или се вземаш в ръце, или след десетина дни ще вървя подир ковчега ти.

Денят не беше от най-хубавите за Поли. Като се прибра в офиса се изненада, че Маджо го е търсил по телефона. Не бяха се виждали много отдавна. Големият бос се беше отеглил на почивка след убийството на дебелия Андро и неуспешния атентат срещу Илийката.

Печеше си задника някъде по гръцките острови и никой не го знаеше къде е.

— Ще ми дадеш ли телефона на Маджо? — звънна Поли на Димата.

— Той отдавна няма телефон — отвърна му онзи.

— Как така няма?

— Ако му потрябваш, сам ще те намери. Бъди спокоен. Поли предчувстваше огромни неприятности. Беше събрал вече четиристотин души около себе си, но повечето от тях не притежаваха необходимите качества. Пък и ситуацията се промени доста. Когато напусна ВИС, имаше кой да го защити, а сега оставаше сам. Колкото и да беше корав и да се чувстваше уверен във всичко, което прави, Маджо винаги го смущаваше. Следобедът му мина кошмарно.

— Къде си, приятелю? — звънна му надвечер Маджо.

— В офиса съм.

— Каня те на вечеря в ресторант „Къщата“. Забравихме се.

— Аз да не съм курва да ме каниш на вечеря? — озъби се Поли.

— Не си, но все пак те съветвам да дойдеш!

Поли се появи в ресторанта без охрана, само с шофьора си. Паркира по обичайния си начин. Затапи другите коли и без да му пука се отправи към входа.

— Премести се някъде — пресрещна го охраната на Маджо. — Шефът се сърди.

— Големи баровци сте станали — ядоса се Поли.

— Нареждане.

— Преместете я вие — подхвърли Поли ключовете.

— Премести си я ти! — върнаха му ги обратно те.

В цялата атмосфера имаше някаква скрита враждебност и студенина, на която Поли не беше свикнал. Явно нещата се променяха. Влезе в градината, съпроводен от охраната на Маджо, но той не беше там.

— К’во става бе? — учуди се той.

— Давай напред — побутнаха го двама яки мъжаги. Минаха през салона на първия етаж, претъпкан от клиенти, изкачиха се по стълбите до горния етаж, където нямаше жив човек. Единствено Маджо седеше на крайната маса до камината и спокойно пушеше цигара с любимото си цигаре.

— Какви са тези бодигардове и разни други чудеса? — седна Поли без да поздрави.

— Добра вечер! — съвсем спокойно го посрещна Маджо. Изглеждаше в блестяща форма. Беше придобил холивудски загар и носеше ризата си под елегантния костюм широко разтворена, както правят гърците. — Изнервен ми се виждаш нещо?

— Пълна тъпотия — наведе се над него Поли. Много малко хора знаеха, че той страда от циклофрения и когато болестта го нагази, става неудържим. Пристъпите му бяха изненадващи. Трудно ги овладяваше дори с най-силните лекарства. — Нали знаеш, че тези копелдаци сега се чувстват сигурни, но все по някое време се прибират в къщи. Тогава как ще ги опазиш?

— Ако се наложи, ще се прибират заедно — загаси цигарата си Маджо. — И още нещо: не ми излизай със заплахи! Този номер пред мен не върви.

Въпреки пристъпа си, Поли успя да се овладее. Стана му ясно, че Маджо вече не е същият човек и с него трябва да се говори внимателно. Пък и нямаше друг изход. Вече беше влязъл в капана.